*****

Замират светлините на този ден,
светла е единствено тънката луна.
Градът заспива, пажът е буден.

В небосвода най-ярката звезда
трепетно рисува приказки стари.
Въздишка тайна се крие в гръдта.

Стъпки отброяват гневни пожари,
времето прелита покрай сенките.
Къде е? Полунощ е. Защо я няма?

Луди мисли ще прорежат вените,
със слухове страшни закърмена
ревността ще измени и времето.

Но ето я! В ръцете си прегърнала
страхливо някакви бели листя,
към него пристъпя посърнала.

Тревога на устните вместо цветя,
сълзи вместо прегръдката топла,
и въздишка тиха, отронена с тъга.

Свидетел на този странен вопъл
ме направи проклетата случайнст,
О! Да не бях го никога видяла...

Обгърнати с мъгли на потайност
дните на тази история са писани.
Но аз започнах припряно от края.

Това е пиеса за две души орисани,
в която си нямат имена героите,
(аз така и не се сетих да ги запиша.)

Че в дълбоката същност на ролите
загубих дори за себе си представа -
кои сълзи бяха техните, кои моите?

Безименни аз няма да ги оставя -
Джузепе и Габриела ги кръщавам.
Ще узнаете може би защо го правя.

На епохи няма да ги подчинявам,
за да останат живи и след време.
(на това най-силно се надявам.)

Дъх остава единствено да взема,
за да разкажа съдбата им черна.
Съдбата, която сили често отнема,

ала и дарява ни със сили безмерни.
Сляпа била тя - хитра аз я наричам,
всичко знам добре било е измерено.

Ала който умее със пламък да обича,
ще опита да пише върху написаното
и абсурдите на времето си ще отрича.


(следва)

момент като те срещнах, знаех , че ще дочакам това.
Няма да мигна до продължението.Успех!

Мисля още малко да го пипна на места, че нещо терцината не ми е много стройна, но това ще стане някога по-късно. Сега ще бързам да ви запозная с Джузепе и неговите идеали.

С теб сме в ново измерение.
Изкуство ново се заражда.
На Джузепе никой да не досажда.