Връщах се обратно в шуморетицата на града и ми беше тъжно, че се разделям с това място. Толкова за кратко и толкова рядко успявам да се откъсна и като обезумяло от щастие дете побягвам към планината, към онова селце, което още се буди с петлите и заспива с кокошките.
Първият светофар ме връща в реалността. Жълто, клаксони и поздрави на цялата ми фамилия. Ако бях малко по-вулгарна, щях да им върна благопожеланията по далеч по-пикантен начин. Доказателство номер две, че вече съм на вражеска територия и няма как да се спася от плен е някакво множество от хора, струпали се пред панелката ми, заети да обсъждат вечерната катастрофа, станала на завоя, под моята тераса. Сивото ежедневие не спира да ми се вре в очите, сякаш, колкото повече се опитвам да му избягам, толкова повече ме преследва да ме удоши. Ама че нахалство. Първи са заключение врати, защото в нашия квартал ако не се краде, то се мисли, че се краде и всичко се заключва с по няколко ключалки, катинари и дебели, железни врати. Въобще много е приятно да те посрещне заключената врата на нашия вход, а ти с едно тънко гласче, идващо някъде от изморения ти мозък, да си повтаряш, че колкото и да ровиш в чантата, ключът си седи кротко на масата пет етажа над теб. Следва познат сценарии: отиваш под терасите и започваш да викаш, защото домофона не работи от години, чува те винаги леля Капка от първия етаж, винаги слиза да ти отключи и започва такъв страхотен разпит, че ти се ще да я предложиш за работа в разузнавателните служби. О, ще бъдеш горд с нея. След като подбобно си обяснил къде си ходил, защо и как се е случило пак да си забравиш ключа,тя се отмества и ти се добираш до асансьора, който въпреки че добре знаеш , че няма да работи, все пак опитваш да извикваш. Намразваш го още веднъж и се изкачваш по стълбите, възможно най-бързо и възможно най-тихо,че да предотвратиш повторен разпит. И когато най-сетне успееш да се прибереш, разтваряш прозорците, за да изгониш задуха от стаята и вътре влизат няколко неща - и нито едно от тях не е свеж въздух, спокойствие или аромат на кестени и липи. Не! Отсреща бучи ТЕЦ-я, долу са запалили боклука в кофите, промъква се малко прах от улицата и разбира се алармата на някоя кола от паркинга. А ти гледаш гората, която е само на сто метра от блока и се чудиш вече дали е реална. Никога не си я чул,усетил или помирисал.
И ето ме няколко дни по-късно, съм отново на работа - шум, стрес, разправии. И надписът "Нов постинг" ме влече като магнит. Трябваше да напиша нещо за онова селце, за хората му и нравите им, за прекрасното буково вълшебство на гората, за старият римски път, за Манастирът. Да се опитам да влея малко от магията на онова място в глобалната мрежа. Но просто не успях, някак е прекалено далеч сега оная магия. Близо е другото - врявата, шума, маскарадите, сивото, което ми е заседнало в гърлото. Сивото, което ми е запушило ушите и не мога да чуя нищо истинско. Същото онова сиво, което се бърка в паметта ми. Припомня ми неща, които искам да забравя и ме кара да забравям мечтите си.
