Понякога грешим, Господи как само грешим. Но ето - отминаваме виновни, продължаваме, времето изтрива спомена и очиства съвестта, а след няколко пресечки по-нагоре ни чака следващата грешка. Да! Бъркаме, понякога непоправимо. Счупваме и скъсваме неща, които осъзнаваме колко всъщност са ни били необходими именно в тяхната цялост и завършеност. Ала те не селепят, не се закърпват. А малките парченца остават да убиват на душата ни и често плачем, ако се забият малко по-дълбоко.
За други обаче има лепило. Има конец и игла. Има начин да се върнем и да ги направим цели. Можем да поправяме грешките си, повечето всъщност са поправими. Ала ние сме твърде горди, глупави или наранени, за да го сторим. Разчитаме времето да оправи нещата. И то ги оправя до известна степен, онази, в която вече не помним какво е трябвало да направим, за да оправим грешката си и си казваме - о, това нямаше как да стане, беше неизбежно, безвъзвратно разбито, просто нямаше как, не че ми е липсвало желание.
И така ден след ден, ние трупаме в душата си малки вини, малки загуби. И след време започваме да се усещаме смачкани и жалки, без да знаем защо е така.
Господ е дал нещо много хубаво на хората - свободна воля. Волята да решаваме сами как да постъпим, какви да бъдем, какво да говорим. Направили сме грешка - добре, случва се. Оттук насетне имаме избор - продължаваме, правейки се, че не усещаме и грам вина или се връщаме и оправяме нещата, докато още знаем как да го сторим.
Вторият избор е изборът на щастливия човек, на свободния човек, на истински заинтересования от себе си човек, който знае какво иска и какво не от този свят.

само финала е малко пресилен и задължава, отвлича от идеята. Идеалистично, може би, ми звучи. Не знам, но леко пречи да останеш в идеята.

определено, когато грешката се съзнае разбираме какво искаме от този свят и какво не.. а той предлага много и впускането в множеството изисква сито, чието всяка една дупчица е утвърдилият се втори' избор потвърждаващ това което сме, чрез това което правим.
(: