Завой след завой, все нагоре в сините прегръдки на планината. О, тук може вече да се диша - да се диша така, както никога преди не си успял. Поемаш въздуха с душата си - не може иначе, защото иначе ще е фалшиво и зелената необятност ще те почувства чужд - натрапник, любопитен турист, който тя не познава и който не иска да познава нейните тайни.
Тук е моят дом - усетих го за кой ли път. Усетих как всичко наоколо вибрира, как дърветата пеят с моите въздишки, как вълците вият с студовете, сковали корените на душата ми, в замръзналия ручей, под чиито лед можеш да чуеш най-пленителните легенди. Това е моят път - виждам как лъкатуши из завоите историята на дядо ми, виждам как древността пристъпя тежко по старите римски калдаръми и как времето посреща изгрева. Тук съм себе си - не мога да бъда фалшива, никой не би ми позволил да бягам от естественото и да търся театрите на съвремието ни, аз мога да бъда единствено себе си и това е най-прекрасното, кето може да ми се случи. Тук аз мога всичко - да обичам и да мразя, да говоря и да мълча, да съм тъжна и да бъда щастлива - и всичко се губи в дълбокия син смисъл на планината.
Завой след завой..връщам се вкъщи, прибирам се бабо и ти нося цветя и бонбони. Прибирам се, връщам се отначало, за да мога да започна да живея пак, но този път ще го направя истински. Този път няма да забравя тихата мъдрост, която си ми поднесла с онази твоя вкусна попара. Този път ще си взема плетените чорапи, защото много бързо ме сковава студа и ще взема малко вишнев смях, за когато ми е тъжно и самотно. Няма да забравя да закача на шията си и онази паричка, която тогава ти казах, че е грозна. Ще я нося винаги със себе си - до сърцето си.
И обещавам  - ще си идвам често. И ще мълчим. Могъща, пречистваща тишина, а в далечината вълците  ще вият по изгубеното лято и гладните им стомаси ще ги доведат до прага ми.
Да ги нахраня ли, бабо? Да ги изпъдя ли? Или да ги прилаская.
Ти все си ме учила, че всяка твар носи душа и всяка душа може да е пълна с обич, стига твоята да е чиста. И още...помня и до днес приказките ти - казваше ми, че всеки човек може да бъде по-лош от звяр и всеки звяр по-кротък от невинно дете. Че страхът е нещо човешко, ала и дивите се боят.
Пътувам към теб и дома ти, по бузите ми отново се стичат сълзи и прегръщам цветята. Липсваш ми, шантава старице, липсваш ми - да ме попдкрепиш - аз съм още толкова нестабилна (а тъй отдвна научи ме да ходя). Идвам си, идвам си, бабо и ти нося утеха. При теб се завръщам, за да открия себе си, в спомените ти от стария транзистор.
Дано оставила си само ключа под изтривалката. Че иначе ще трябва да спя със вълците.