Имало едно време едно красиво момиче, което се казвало Бука. Тя си имала любим - Ясен. И ако тя била най-личната сред девойките, то той бил първенец сред ергените. Бука и Ясен били лика и прилика, като зелен здравец и бяло кокиче. Много силна била обичта им. Били се врекели един други му във вярност и вечна любов и скорро се готвили да направят чудна сватба.
Но черна сянка легнала над България. Всичко настръхнало в очакване на най-лошото, в очакване на Ада. И той не закъснял. България паднала под тежкия ботуш на чужда власт и "новите" помислили, че могат ненаказано да вършат, каквото им хрумне. Не те спазвали нито законите на своята власт, нито тези на Бога. Имали само един Бог, този на жестокостта. Обикаляли навред и сеели смърт и разруха.
Стигнали и при нашите геои. Безкрайно красива била Бука, толкова, че заптиетата не могли да не я пожелаят. Натоварили я в една кола и я подкарали към нейната гибел. Чул за това, Ясен, който бил отишъл на лов се втурнал след тях, настигнал ги и измъкнал либето си от лапите им.
Гладният вълк може да се откаже от плячката си, но е озлобения. И започнало едно ожесточено преследване. Дни наред Ясен и Бука се крили и бягали и най-сетне силите им свършили. Но да се дадат в ръцете на врага - никога не биха предали така любовта си.
Слели дъха си в сетна целувка и се пронизали. Преследвачите оставили труповете без да ги докоснат и си заминали от тоя край. Съселяните на Бука и Ясен много скърбели за двата погубени живота, но както повелявал закона, не можели да ги закопаят в гробището и положили бездиханните им тела в общ гроб, далече от селето.
По-късно на същото място израсли две дървета - Ясен и Бук. Хората казвали, че корените и клоните им са така преплетени, че не можеш да разбереш къде свършва едното и започва другото. Разправяло се още, че тях ни брадва ги лови, ни огън и били два пъти по-големи от всички останали дървета в гората. Векове след това, хората вдигнали малко манастирче до тях и то се криело от враждебния свят под грижовните им сенки.
......................................................................................
С тая легенда някога ме успиваха, а аз исках да ми я разказват пак и пак.
А сега стоя пред тези дървета, гледам преплените им клони и коренища, виждам малкото християнско манастирче, пред което има езически камък за жертвоприношения, казват, че и самия олтар бил такъв - не съм влизала вътре. А после допирам устни до най-ледената вода, която някога съм опитвала и усещам сладостта й. А ако ти се случи да отидеш там след залез, чуваш една нежна песен, която сякаш припомня за тъжната съдба на Бука и Ясен. И усещаш силата на любовта и верността.
Който не от този край казва, че усеща нещо като магия. А магията всъщност е в обичта и мира, които лъхат от онзи вчен гроб на голямата любов, на вечната преданост.
Разбира се легендата има много вариации. Едни казват, че турците посекли бягащите Бука и Ясен. Други разправят, че в манастира често витаел дух на бяло момиче. Манастирът св. Тройца датира от времето на второто българско царство, по думите на изследователите, а ако попитате бабите и дядовците от онзи край, те ще ви кажат, че е много, много по-отдавна, още като пътя на Рим за Египет, минавал оттук.
Сяла епоха ни дели от истината и това струва ми се е достатъчно време за раждането на всякакви истории и легенди. Но за мен истината не е важна, защото стоя под клоните на тези дървета и чувам душата си и усещам около себе си, че въздуха трепти от милувките на Бука и шепота на Ясен.
