Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.01.2009 23:28 - КРАЙ на филма... (моля, вземете си сополивите носни кърпички, не сме длъжни да ги пипаме)
Автор: amrita Категория: Лични дневници   
Прочетен: 809 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 19.01.2009 23:29


 В тази смълчана, сляпа нощ всичко ми изглеждаше мъртво. А най-вече аз самата. Сякаш не биеше сърцето в гърдите, сякаш бродех със слепи очи и докосванията ми оставаха призрачни и странно хладни. Мъртва за себе си, мъртва и за теб, който тихо крачиш до мен.

-За какво мислиш?
-Не мисля.
-А какво правиш?
-За бога, нека помълчим, просто да помълчим, става ли?

„Не мисля.“ - повтаря самотно някакъв глас в главата ми - „Не мисля...

- Тя иска да ни раздели.
- За какво говориш?
- За мъглата. За тишината в нея, за тази нощ, пълна с болка.
- Прекали с виното, нали го осъзнаваш?
- То отдавна се превърна в част от кръвтта ми. Мислиш, че говоря странно ли?
- А-ха!
- Тогава защо не говориш ти?
- Какво?
- Каквото искаш и трябва.
- Не те разбирам, наистина.
- Искаш да скъсаме?
- Не съм го казвал.
- Ами кажи го де!
- Защо подхвана тая тема. Виж...уморени сме и двамата. Утре ще пием по кафе и ще поговорим.
- Искам да говорим сега.
- Ох, добре! Давай, слушам те!
- Вече казах това, което трябваше. 
- Припомни ми какво беше!
- Мъглата.
- Какво?
- Тя ще ни раздели. Не някоя жена, не някой мъж, а мъглата. Можеш ли да се бориш срещу нея. В 
полите й танцуват самодиви...
- Дори това ли не правиш като нормалните хора?
- Кое?
- Скъсването...
- Значи все пак искаш да скъсаме?
- Побъркваш ме, осъзнаваш ли го. Кажи ми точно и ясно – какво значат всички тия глупости, които надрънка. Късаме или не?
- Ти не ми каза дали го искаш?
- Край! Уморих се. Да, искам да скъсаме.
- А аз не.
- Господи, какво, луда ли си?
- Oбичам те, защо да искам да късам с теб...но...-
- Мъглата?
- Да! Мъглата.
- Колко време стана...три години?
- Там някъде. Защо?
- Още не те познавам, още ме шашкаш всеки път, когато си поискаш. Чудя се, ти познаваш ли ме?
- О, и още как? Зная всичко, дори това, което не знаеш за себе си.
- Да, сигурно...
- Пробвай ме...нали знаеш – аз съм луда, нищо няма да ми се види смешно или странно.
- Обичам ли те?
- Не! Интересна съм ти.
- Цели три години?
- Цели три години – и ще бъда винаги.
- Защо не мога да се откъсна от теб? Ти никога ,с нищо не ме задържаш.
- Именно за това. Защото друга няма да ти дава свобода.
- Имам ли нужда от нея?
- Като от въздуха.
- Нямам ли нужда и от теб?
- Имаш. Но не тъй голяма, че да не можеш да ме прежалиш.
- Защо ти се ядосвам?
- Защото си мислиш, че ме притежаваш.
- И сцените ми на ревност са...
- ...проява на самолюбие.
- Мразя ли те?
- Иска ти се да можеш.
- А защо не мога?
-Защото мен трудно човек ме мрази или обича. Аз не будя чувства, а само мисли. 
- Защо ме обичаш?
- Защото имаш нужда някой да те обича. Мислиш този свят за твърде жесток със самотниците. Ти не искаш да си от тях, трябва ти рамо, опора, и приятел, който те разбира, познава и не ти реже крилете. А аз търся някой на когото да дам това, то е в мен.
- Значи никаква страст? Никакво вълнение. Само суха теория, прагматизъм
- Пазарни отношения.
- Искам ли да сложа край на това?
- Да, но някак не се решаваш, защото това са три години, защото ще ти липсвам.
- Може би си мисля, че все пак ще останем добри приятели, които да се виждат от време, на време, да разговарят и спорят.
- Но няма да се случи така. Напусна ли живота ти, след мен ще остане пусто.
- Защо е нужно?
- Защото само така ще мога да те забравя.
- Толкова е странно.
- Кое?
- Че се разделяме.
- Но не е неочаквано, нали? Отдавна вървим към този момент, просто ти не искаше да го приемеш...Трябваше да ме завариш с ...
- Шшш-т! Не ръчкай там!
- Няма повече. Сбогом, пристигнахме.
- Сбогом! Наистина ще ми липсваш.
- Да но, така е далеч по-добре, ще бъде и за двамата, само да мине малко време...
- Да! Малко време...Хайде, прибирай се, вече!

Само че, дами и господа, не живеем в американска теленовела, а Рич и Каралайн са измислени персонажи. В нашата плоскост, такива разговори – няма. Не ги материализирайте от екрана – няма да ви помогнат. А ако не успявате понякога да откриете думите – замълчете. Хората се разбират, с далеч по-малко думи и обяснения.

Не живеем във филм, за добро или не, не живеем във филм. Няма сценарии, камери, прожектори. Няма празни многословия и високопарна романтика. Има думи – бомби, има сълзи и караници, има ругатни и топли прегръдки, има истински думи, истински лица, истински, непоправими грешки и тежки уроци.

Никой не къса по-смешно от актьорите в сапунките. В живота не разполагаш с няколко серии време плюс рекламите.

В живота казваш: Разделяме се! Край! И тичаш към новото и неизвестното, към приключението и тръпката на следващата ти любов. Животът е твърде кратък, за да се „правим“ на Касандра. И той няма да ни чака да изгледаме повторението, а ще бърза все пред нас, та да сме длъжни да дишаме прахтта му.

В реалния живот ние сме пестеливи на слова, никой не очаква да сме поети, артисти и да разиграваме цели театрални постановки, за да успеем да кажем: „КРАЙ!“

Никой не го очаква, на никого не е нужно!



Тагове:   край,   моля,   носни,


Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: amrita
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1836613
Постинги: 1583
Коментари: 3804
Гласове: 5980