Постинг
22.03.2009 17:28 -
Уроци по живеене с дъх на минало
"Ела, Човеко, утрото не чакай - печатът НЯКОГА ще носи тоя свят.
Без сила зная щом остане някой - в самотност не изкупва
своя грях." ("Какво си друже?" Жанета Георгиева; 1988)
В тоси странен неделен следобед, думите на този стих, пропит с вяра и болка, незнайно защо изплуваха в съзнанието ми. Все търся някакви отговори, все опитвам да разбера този свят, който е принципно неразбираем, който е замислен да не може да бъде познат. Все се мъча да отгатна Великата гатанка. Не успявам.
Но ето, че идва на гости една човешка драма, една история с тъжен край. И аз не питам, не искам да знам нищо за Смисъла. Искам само да си спомня неща, които съм забравила, за да се сгрея. Искам единствено да се потопя в тази човешка драма и да опитам да не плача, а да се усмихвам над прекрасните спомени.
Авторката на стиха умира на 21 години при катастрофа. Стиховете й не са издадени. Тя така и не се е престрашила да го стори. Но ги е оставила в една тетрадка с вече пожълтели страници. Печатът НЯКОГА носи сега света й.
Но тя не е чакала утрото. Живяла е така, сякаш е знаела, че няма много време. Всеки миг от отреденото й време е бил наситен и изпълнен с емоция, с цвят. "Усещам как със варварска наслада, стремя се всичко да опитам и изтрадам" казва на едно място. "Ти виждал ли си как гори залеза, когато от изгрева нищо не чакаш?" пита на друго с горчиво обвинение към един меланхолик.
Самотост, униние, сплин, загуба, предаване - за нея тези думи са празни звукове. Тя ги отрича и в стиховете си и в живота си. И двадесет и една години тя живее, а не умира, както биха казали стоиците. Двадест и една години тя превръща "прозорците в хоризонти". И не спира, не спира с варварска наслада да граби от света.
Благодаря, лельо! Благодаря за уроците ти по живеене!
Без сила зная щом остане някой - в самотност не изкупва
своя грях." ("Какво си друже?" Жанета Георгиева; 1988)
В тоси странен неделен следобед, думите на този стих, пропит с вяра и болка, незнайно защо изплуваха в съзнанието ми. Все търся някакви отговори, все опитвам да разбера този свят, който е принципно неразбираем, който е замислен да не може да бъде познат. Все се мъча да отгатна Великата гатанка. Не успявам.
Но ето, че идва на гости една човешка драма, една история с тъжен край. И аз не питам, не искам да знам нищо за Смисъла. Искам само да си спомня неща, които съм забравила, за да се сгрея. Искам единствено да се потопя в тази човешка драма и да опитам да не плача, а да се усмихвам над прекрасните спомени.
Авторката на стиха умира на 21 години при катастрофа. Стиховете й не са издадени. Тя така и не се е престрашила да го стори. Но ги е оставила в една тетрадка с вече пожълтели страници. Печатът НЯКОГА носи сега света й.
Но тя не е чакала утрото. Живяла е така, сякаш е знаела, че няма много време. Всеки миг от отреденото й време е бил наситен и изпълнен с емоция, с цвят. "Усещам как със варварска наслада, стремя се всичко да опитам и изтрадам" казва на едно място. "Ти виждал ли си как гори залеза, когато от изгрева нищо не чакаш?" пита на друго с горчиво обвинение към един меланхолик.
Самотост, униние, сплин, загуба, предаване - за нея тези думи са празни звукове. Тя ги отрича и в стиховете си и в живота си. И двадесет и една години тя живее, а не умира, както биха казали стоиците. Двадест и една години тя превръща "прозорците в хоризонти". И не спира, не спира с варварска наслада да граби от света.
Благодаря, лельо! Благодаря за уроците ти по живеене!
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 5980
