Беше топла пролетнета вечер, ухаеща на цвят и спокойствие. Белите звезди, накацали по клоните на ябълките светеха в нощта като малки надежди. Ветрецът довяваще отнякъде звуци от нежна балада. Музиката се погалваше в стъклата на прозорците и те звънваха по-чисти. А зад огледалните им души надничаха светли детски очички, в чиито зеници луната се оглеждаше суетно и виждаше, че е хубава. Светлата й премяна разтилаше кадифена светлина по гърбовте на павветата и дори те светваха радостно.

Наоколо се пишеше приказка.

Тя ще се разказва за едно царство, което се намира на час път след залеза, на една пряка от шума на петъчната вечер, на самия праг на магията, ала все пак в реалността. В нея няма да срещнете принцеси, тролове, феи, лами и юнаци. Те сега спят в пожълтелите страници на детството ни. В тази приказка няма да срещнете никого, освен себе си. Защото тя е написана за вас. В нея не се разказва за битки и древни предсказания, за бляскаво минало и луди подвизи. В нея се разказва за мига. Вие и мига - това е приказката. И тя е най-вълшебната, най-мъдрата, най-поучителната, най-истинската, най-смешната, най-страшната приказка, която някога, някой може да прочете. Вие и мига. Това ви предлагам, тази странна приказка, в която не се случва нищо и в която всичко може да се случи.

Нужен ни е често един неповторим миг, за да успеем вечността си да съхраним.