Понякога не можеш да помогнеш на тези, които обичаш най-силно в този свят. Принципна невъзможност, която не се променя нито от силата на обичта ти, нито от силата на желанието ти. Ти просто не можеш - няма болка равна на тази. Няма нищо по-страшно, което може да ти се случи от това, да си неспособен да спасиш любим човек. Усещаш как не ти достига въздух в гърдите. Започваш да се съмняваш във всичко, в което си вярвал. Започваш да си мислиш, че молитвите са празни думи, прошепнати на вятъра.

Сърцето ти е смело и прави смели смели планове, ала те всичките са непотребни. Нищо не боли повече от мисълта, че всичко, на което си способен е недостатъчно, за да спасиш някого. И ти остават само топлите думи, само безкрайната обич, само смелата усмивка. А те не свършват работата, те само подкрепят по пътя към ешафода.

Когато онова, което трябва да направиш не съществува, когато става дума за живот и смърт, когато няма сила по-голяма от обичта ти, а тя се оказва недостатъчна? Какво остава?

Остава вярата. А силата на любовта е неизмерима величина...и още: когато силно обичаме, трябва да сме готови да дадем свобода...

Остава да търсиш смисъла да продължаваш. Защото загубиш ли и него и ти си загубен. Да си безсилен е кошмарно, да си обезверен е пагубно.Тогава какво ти остава? Нищо. Загубил си и себе си.

нищо освен търсене не остава.

Благодаря за коментара, mariani.