Понеже имам много задачки, малко (да не кажа никакво) свободно време, закъснения в изпълнението на хиляди нещица и тежка форма на нежелание да се занимавам с тях - чета. Ровя се из мрежата и блоговете на хората, чета и се ядосвам, защото не разбирам нещо.
Конкретния повод за написването на този постинг е една статия за загубеното, намереното и човека с неговия втори шанс. Хубава идея, добри изводи и поучителни примери. НО осакатена статия ( аз така им казвам), осакатена от множество думички като: "сигурно", "може би", "а дали пък", "струва ми се", "май че", "предполагам", "вероятно".
И не разбирам защо хората си осакатяват така текстчетата, а всъщност и мислите. Защо не могат да кажат едно твърдение, дошло по оригинален начин  в ума им, без да поставят отпред да го води несигурността на "може би" - то?! Страх ли е това да кажеш това, което мислиш? Или не го мислиш просто и се съмняваш дали е вярно за теб, но ти звучи добре?
Вие как мислите?

За да ме разберете за какво ви говоря ще приложа един пример. Открийте разликите ;)
"НИЕ ЗНАЕМ, ЧЕ
1. в нашето недавно / има нещо ново, свети нещо славно." (Опълченците на Шипка, Вазов)
2. в нашето недавно / сигурно има нещо ново, вероятно свети нещо славно. ( и знанието ни отива по дяволите ;))

Защо, защо хората предполагат и се съмняват в собствените си твърдения? Много е странно, а и малко тъжно...

...няма нищо абсолютно,всичко е относително. Не можеш да си сигурен дори в задника си,защото не се знае кога ще пр.дне и ще те изложи.Затова ние предполагаме,а Господ разполага. А и блогът служи да изказваме своите мисли,надежди,съмнения,предположения.Може би в раздел "наука" категоричността и обосновката са задължителни,но в "Лични дневници" това е излишно.

(това за задника ме уби) :)
Та казваш, че защото всичко е относително си осакатяваме мислите и ни е страх да си кажем това, което е в душата ни - било то относително, абсолютно, конкретно, абстрактно и т.н.? Хм?
ОК! Благодаря за отговора.

иди на блога ми и ще видиш директна ли съм или не,но не налагам своята директност на другите,всеки има право да се изразява както си иска.

Колебанието и несигурността винаги са били бариера за да бъдем открити и да казваме това което мислим.В блоговете сме несигурни, неубедителни защото нямаме нужните познания. Пишем коментари, за да се харесат от тези, които ги четат.Много суета и куртоазия има понякога. А истината е някъде около нас и чака своя изказ.Толкова ли е трудно?

много е гадно. Четеш нещо, което е страхотно, което ти не би могъл да напишеш и му се възхищаваш. Четеш и очакваш заключението да те разтърси. Ала вместо обобщаващо и убедително твърдение се сблъскваш с "може би". Което на мен ми казва: чакай да се застраховам, че може някой да не мисли като мен и да ми опропасти статията с критични коментари.
Не зная, на мен никога не ми е било трудно да съм открита. И за това съм безкрайно благодарна на обичните ми родители.