І. (първа песен)

Бащата на Джузепе ковеше ковчези
изхранваше сина си и беше доволен -
за свой заместник сина си гласеше.

Не беше героят ни роден в охолство,
но и не знаеше какво е да си гладен.
И заради това бе той най-недоволен.

"Не съм нито роб, ни съм господарин,
ах, тази мисъл ме изгаря като огън.
Ям, когато трябва, пия щом съм жаден,

ала ни да се наям, ни да се напия мога.
И живея - работя денем, нощем спя.
Орисницата ми била е твърде строга -

та нима мога това живот да нарека?
Аз съм просто справка в регистрите.
А в една ненужна на никому графа,

са скрити толкова човешки истини."
Тъй Джузепе разсъждаваше, когато
скуката към стената го притиснеше.

А иначе забравен някой бог богато
беше Джузепе наградил със сърце
от на другите по-горещо стократно.

И беше му дал здрави и силни ръце,
и слова и ум като кама подострени,
и високо чело на ярко и мъжко лице.

Но в дните еднообразни и постнички
той беше на бога свой дара похабил
и без него живееше си простичко.

И никога нищо и никой не беше убил,
а себе си усещаше като престъпник,
хладнокръвно, дихание сладко затрил.

А когато животът истински настъпи
и Джузепе се видя израстнал в мъж,
тогава смяна на баща си застъпи

и простота привидна рухна изведнъж.
Сърцето в гръдта прекипя като мляко,
подаде на татко си чука и каза: "Дръж!!!

Разбери, за тая работа не става всякой.
И пирони да ковеш, кови ги с песен.
Нали на това, татко, си ме учил всякога.

Знам добре, че за тебе няма да е лесно
да знаеш - умреш ли и твоя занаят умира,
Но кажи ми, кажи ми, моля ти се, честно

какво в занаята ти за себе си да диря?
Дали дъските ти ще могат да ми кажат
какво е онова, което вътре в мен напира?!"