ІІ.
По пътищата странни на живота свой
срещаме приятели велики и почтенни,
които скачат с нас в пенливия порой

на водите придошли от недоверието,
което сме оказали на нас  си самите
като скалата вечна - чест нетленна.

И страх облъхне ли ни във застой,
и ветрове ли ни от път изместят
те готови за нас са във сетен бой

дъх бял със черен полъх да заместят.
На своите мъки и чужд и непознат
обич в сърце си за Джузепе помести

един поет, един мечтател непризнат,
странен наричаха го, където и да бе,
той сякаш беше дошъл не от този свят.

Често взираше се в звездното небе
и дори очите му затихваха онемели.
Не говореше ли той със всички богове?

Ръцете му от слънце жарко обгорели
как стихове редяха нежни, го запита
Джузепе, когато до извор бяха спрели

с вода студена жаждата си да напият.
"Мигар е нежно твоето сърце горещо?
Как глупаво и смешно само ме запита?

Та има ли място в света ни за нежности,
за стихове сладки и любовни балади?
Аз пиша, скъпи друже, различно нещо -

ни за войната, ни за глада и смъртта,
ни за политиката, ни за Бога даже.
Огледай се! Зарей поглед в степта

и кажи какво очите ти зъзират, паже?"
Джузепе взор напрегна, за да види,
но друго искаше по напред да му каже

другарят на сърце му станал тъй свиден.
"Кажи ми, скъпи друже защо така реши
името ми да заместиш с прякор обиден?"

"Гледай! Гледай и  глупости не говори,
не е обида, че реших да те наричам паж"
"Но какво да видя в тези пусти ширини

най-сетне ще ме подведе някой мираж,
друго погледа ми тук не ще да намери"
Едно дърво самотно, също като страж

с поглед суров и неприветен ги измери.
Поетът багажа си на рамене преметна
и тръгна напред смълчан и начумерен.