Така чужд е света ни понякога
и диша по свои си правила.
Измисля ни хиляди прякори,
за да се покажем цели пред страха.

На гърба си носим неразпервани
криле от слънчеви зайчета,
в очите вселените вече отмерени
умират във черните крайчета.

Завиваме до себе си мрака,
будим се в средата на кошмари.
Усещаме, че някой ни чака,
а мислим, че само полудяваме.

Паветата от улицата оживяват,
умират есенно птичите песни.
Думите никога не се повтарят,
ала повтарят се мислите бесни

зад думите, които са заспали:
"Този свят е тъй невъзможен!"
Редят се подеми, провали,
молитви, закани. "О, Боже!"

И някак в единствен само вик
събираме всички неща.
Луд е света - вечност във миг
само със лека игра на гласа.

Устроени сме като него луди;
в целувката - живот и смърт.
Ако не е така, няма да е хубаво
и ще ни бъде скучно на път.

Понякога бъркаме пагубно,
прощаваме непростими неща,
на среща откриваме загуби,
печелим във чужда игра.

Светът е до болка опасен,
живеем в най-дивата буря.
И всичко затова е прекрасно
и е красиво до лудост.

Много се радвам за прекрасното стихотворение. Прегръдки.

Прегръдки и от мен. Ще се отбивам по-често.