Наричаше се Ева. Наричаше се щастлива. Страхуваше се от самотата, ала често оставаше сама. И в тревожния мрак на стаята щ се хилеше грозното щ минало. Тя беше силна и решителна и знаеше как да си вярва и как да се обича. Беше преборила толкова много мрак - заслужаваше сега да бъде спокойна. Но сънуваше кошмари. Ръцете щ се оцветяваха в червено, въздухът се изпълваше със сладък аромат и накъсано дишане. После идваха сирените, виковете, синините... и се будеше.

     Тя беше свободна да върви по улицата, да пие кафето си в заведението на ъгъла, да се разхожда в парка, гледайки играта на птиците. Но живееше в затвор. Затвор, който я притискаше към среднощния мрак на самотата и щ обещаваше извратени забавления. Усещаше, че губи разсъдъка си. Трябваше да се хване за нещо. За нещо здраво и стабилно, което да щ помогне да се задържи на краката си.

  
         Наричаха я странна. Наричаха я особена. Не я познаваха, не искаха да познават. Тя им трябваше. Желаеха я. В нея имаше нещо прекалено прекрасно, нещо, на което не можеха да устоят. Тя беше лицето на най-греховните им пожелания. Тя беше олицетворение на красотата. Огнена, изгаряща, пленяваща, убийствена красота. Не я мразеха. Не я обичаха. Искаха я. Предвкусваха я и преследваха с влажни погледи, облизвайки устни. Страхливи и гладни хищници, които не можеха да убият нещо тъй прекрасно. Тя беше наказанието им. Страхуваха се от нея. Сякаш в сърцето щ туптяха разкритията на всичките им тайни помисли. Жадуваха я. Не можеше, нямаше правото да бъде такава. Те не щ завиждаха, те я искаха, искаха дъха щ, искаха плътта щ, сърцето щ, кръвта щ. Искаха косите щ, ръцете щ, очите щ. Искаха дя я разкъсат.