Един импулс среднощен,
една звездна разходка - игра
доведе ме до твоята врата.
Не знаех, че си сам,
че не можеш да заспиш.
Телефонът дълги дни мълчеше ням.
Среднощното кафе
и музиката споделена
ме върнаха назад във времето.
Обичам тези срещи мълчаливи.
Разговорите презираме със тебе.
В мрака ням подаваме си сили
и с достойнство болките мълчиме.

-------------- 

Не мина сякаш много време
откак прага ти прекрачих смело,
унесена във своите устремления,
захласната във безпределното.

Не се обърнах, не поспрях дори
просълзена сбогом да си взема.
На сдържаност корава учил си ме ти,
провал би била дори сълзата дребна.

Унесена във вихри и във бури,
с юзда подгонила буйни стихии,
не понмислих, че чакаш ме буден
в среднощ да дойда - да помълчиме.

Моята чаша за кафе на рафта
до твоята чинно все още стои.
Ти и патето на нея безстрашно
не ще дадете устни да потопи

освен мене, никой друг на света.
Кафе, освен от моето, горчивото,
някога късно, в средата на нощта
никой друг не ще дадете да отпие.

Само на мене това би ми отивало.
Не знаех, че лулата ти е чакала
дим да смеси с моя - лютивия
и често пред тебе, за мене е плакала.

Мина колко? Може би година?!
Вечност цяла за тебе е била.
Мигът е час за онзи, който чака.
Денят е миг за онзи със крила.

----

Прости!

---

Оцветило е времето твоите коси,
а и аз по тях
                       без жал вапцах.

Знаеш ли, старостта ти отива - 
по-тиха сила не видях
         и мъдрост по-красива.

Ръцете ти са пак напукани и груби
заради мен и моя свят,
заради здравето и моя хляб,
заради моя смях.

-----

Благодаря!

----

Обичам тези срещи мълчаливи.
Не питаш никога дали съм добре,
не питаш ще стигнат ли сили
и тежки ли бяха моите боеве.

Не питаш колко съм понесла
злоба и присмех глупешки
и на гръб как съм изнесла
вината на своите грешки.

Не питаш колко са били солени
сълзите ми, изплакани скришно.
Не питаш за моите проблеми,
черни тревоги и грижи предишни.

Не питаш, не трябва - знаеш добре,
че и покрусена, че дори победена
аз няма да се срина на колене
глава навела и слаба, и сломена.

Ти знаеш от всички най-добре
какво оставил си в мен да тупти.
И че научи ме в заветни боеве
от болка и страх да не се крещи.

Знаеш, че много пъти на ръба
приклещвали са ме бурите,
ала и че ще мога пропастта
да победя със смелост луда.

Обичам тези срещи мълчаливи.
Щом сме двама, щом мълчим,
чо значи, че сме победили
и битките ще продълчим...

----

Обичам те!

----

От теб научих толкова неща.
Мъдростта ти взех,
спокойствието като скала
и онази бяла сила.
Съвет не си ми дал.
Ни пътища чертал.
Не каза никога:
Това е грешка!
Наставническа дума
така и не прошепна.
Не със думи си ме учил,
а с живота, който си живял.
Не с пъстри многословия,
а с простия пример завещан.

----

Прибрах среднощната ни среща
в този дълъг стих без жанр,
за да оставя си следа гореща,
която да ме връща там.

------

На тръгване пред мене остаря
и в очите немия въпрос съзрях.

Кога ще дойдеш пак?
И колко време още имаме,
в което да сме двамата сами,
преди друг мъж да ме смени?

Докато чашата ми за кафе стои
до твоята строена мълчаливо,
то, татко, срещата ни винаги
          ще предстои...