Светът беше млад, хората езичници и природата - дом. Въздухът беше прозрачен, дъждът се пиеше, земята раждаше земя. Всичко беше на мястото си. Домовете бяха каменни, огънят ценен, легендите живи, потребностите оправдани. Денят беше работа, нощта почивка, звездите карта, слънцето - бог. Жените бяха жени, мъжете мъже, децата - надежда. И всички бяха бойци. Войната беше свещена, убийството близко, вината тежка като меч. 
Светът беше истински. Страхът раждаше предатели, предателството беше престъпление, престъплението имаше наказание - често публично, рядко безкръвно и лично. Смелостта раждаше герои. Героите се превръщаха в песни, песните се пееха с надежда. Надеждата беше награда - винаги желана и близка и никога театрално публична.
Светът беше ритуален. Вярата беше дълбока, отдаването пълно, обичта чиста, вярващия - свободен. Свободата на духа беше по-високо от свободията на поведението. Първото беше високо, второ жалко. Традициите бяха сурови, законите свирепи, правилата безмилостни, предводителите корави.
Светът беше красив. Хората бяха красиви. Думите им бяха прости и груби, делата бяха подвизи. Обичта беше неизречена, нежността премълчавана, грижата истинска, тревогата мъчителна, страстта потайна. 
Светът беше вълшебен. Децата преследваха гноми и русалки. Бабите мълвяха заклинания. 
Светът беше млад, неук, неразвит, първичен, огнен. Светът беше неоткрит, неразгадан, опасен, див. Светът беше дар.

Светът сега е стар. Светът е болен от ауцхаймер, паркинсон и го мъчи жестока кашлица. Светът агонизира панически.
Време е да излекуваме света.