Прокапват есенно над мене,
небеса с малинов, розов цвят.
Натрупало се е толкова време
безветрено от теб до моя свят.

Проплакват птиците червени,
лудостта си има също украска,
само споменът е неизбежно
все във тъжни, сиви краски.

Делят ни толкова дъги от неща,
не могат ли да станат мостове?!
Малинено изгравя над града
тъгата ми с цвят на отрова...

Рижавата есен със ръждиво
пътищата ми към теб посипа.
Самотата също бива красива,
щом в нея очакване досипваш.