Навъсен пак денят пристига,
дъждът превръща се във кал,
а пак намирам сили
да не се предам.

Връхлитат беди неповикани,
хлопват зловещо врати,
мечтите са в мазета натикани,
ала още мечти.

Кучетата озверели са от глад
и очите им вещаят болка,
а пак протягам пръсти без страх,
защото обичам живота.

Заглъхва сърцето във улична врява
от лъжи и от рани сломено.
Ала едничката мисъл ме сгрява -
на ръцете само е студено.

Настръхнали хора във злоба
човешкия си лик стъпкват в калта.
Ала аз ден и нощ, неуморно,
под подметките им мия света.

И нека глупава и луда
да ме кръстят модата и подлостта.
Аз всеки ден откривам чудото -
да срещам, да срещам любовта.

-----

Тя е в ситния ноемврийски дъжд,
отмил от улиците нищетата.
В мечтите, кашлящи от влага,
затворени в подземните коридори.
В сърцето, което на пук продължава
да търси своите сини простори.
Ще я видиш в очите приседнала
щом поглед зарея на запад,
където планината се е пресегнала
сълзите ми да попие покапали.
Тя върви пред мен - водач безумен
и бърза да открие красота.
Ще я срещнеш по пътища и друми
ако готов си да отмием калта
от лицето, от лицето на света.

-----

Може би понякога се смеят
на цветните ми очила,
ала кой от тях ще посмее
да погледне през тези стъкла?

Кой ще има кураж да остане
прав срещу вятъра на подлостта
и тихо щом пак стане
кой ще събира пребити листя?

Чии сили ще стигнат докрай,
този товар да поеме -
да обещае, че и в самия край
ще вярва в мъничкото семе?

Кой ще има тази смелост
да прости за излъганите вери
и пак да последва безпределието,
послушал думи неверни?

Кой ще има силата да тръгне
срещу бурите с усмивка
и да ги прегърне?

Кой ще може зъби да стисне,
когато хули грозно нападат,
защото знае, че от това зависи
човешкото в себе си да запази?

-----
                                  "Настръхнал свят, след босите им стъпки
                                          дано осъмнеш утре по - добър!" (В. Евтимов)

Човечество? Не значи и не струва.
Смислите объркахме тотално.
Без цена, а се купува.
И препродава машинално.

Съвест? Камъче в обувката, което
изсипване без жал на пътя.
Леко на краката, леко на сърцето.
Друг в камъчето ще се спъне.

Нация? Празно ехо от прашните книги.
Ще ги издадем за хартия.
Няма ги вече острите фунии,
всичко в жълтото отива.

Подвиг? Саможертва? Идеал? Не значат,
не са запомнени, не съществуват.
А през поезията едни крачета бози крачат
и със звездите танцуват.

----

Аз пак рисувах в мрачни краски
и пак артината ми стана тъмна.
Но ти видя ли - в ъгъла надрасках,
нещо за тебе, за когато се съмне.

Благодаря! На такива казвам:"Напред , боецо!'
Познаваш ме и знаеш какво означава това. Успех и обич!

Напред! Който, с каквито средства познава ;)