Отново подире ти стъпки повличам
през нощните поля от черен опал,
пак твоята риза без мисъл обличам
и тръгвам по пътя стръмен и бял.

Плача със тебе, премивам ти раните
и те храня - от себе си залците късам.
Слушай! Чуваш ли? Смеят ни се ранните
прозорци, че пак говорихме до късно.

Като таен любовник ще се промъкнеш
пак през вратата на изгрева розов,
и пак в прегръдките ти ще замръкна,
и ще ти разказвам дълго своята умора.

Всяка вечер идвай и крадни съня ми,
не ме оставай незавита, непомилвана
и пак спирай предсмъртно дъха ми -
не знаех цената и без да питам платих я.

Нашите разходки над заспалия град
пак раждат греховни деца на нощта.
Но идвай! Винаги бял и винаги млад,
за да има към кой да протегна ръка.

Защото е страшно тихото в среднощ,
страшна е тази самотна и празна стена.
Да, безумно скъпа е с тебе всяка нощ,
но повече плащам, когато заспивам сама.