На времето тревожно в странния ритъм,
на земята безплодна в сълзите от вино -
малка, слаба, уязвима, аз пак ще опитам
планините зелени на гръб на повдигна.

На затворите сиви в дебелите решетки,
на небето, посивяло от раните на бурите,
на рака смълчан във зловещите клетки,
на капризите луди в ръцете на хулите,

на зимната песен в сърцата на хората,
на неволята неповикана в наглото ехо,
на сухите цветя в лехите на умората -
невидима тихо - ще засадя своето цвете.

Ще го поливам със злато от мечтите си,
ще го милвам с допира на нежността си,
ще го къпя със среброто на сълзите си,
ще го нарека със името на обичта си.

И ще дойде ден, във който след прахта ми
само вятърът самотен ще ме помни
и стиховете, във които казах любовта си
ще мъкнат товара на моите тромави рими.

Ала погледни тогава, там встрани от пътя
едно цветче със ветровете сини разговаря.
Послушай го - то за мене дълго им разправя,
защото себе си раздадох, за да го направя.

Не опитвай да го късаш, за да го запазиш
между страниците на някоя от книгите си стари.
Само усмихни се топло, така ще се предпазиш
от отровата в бодлите, която му оставих.

Спокойно гледам този бъдещ ден и зная-
цветчето ще пребори враговете ми стари,
защото и слабостта, и страха в тази стая
ще си останат - моята нетърсена награда.

Само бялото от мене в него ще прелея,
само силата и остротата на моите мечове.
И ако в някой бъден ден за мен ти дожалее
знай душата ми кротко в цветето живее.