Колко много непонятни думи
се тълпят пред вратите на поривите ни
и се блъскат една в друга до задушаване.
Какво се случва около мен,
къде е въздуха?
И аз съм дума,
извикана през пътя,
доловена по интуиция,
през рамо.
Какво нехайство?
Какво невежество,
каква жестокост?!
Една едничка кратка дума,
силна като вярата,
синя като погледи,
смела като вятъра,
една ми трябваше, последна...
Сега е тихо.
Сбогом!

Вървя по познатите улици
и срещам непознати лица,
с които до вчера живеех
и разделям прашния въздух.
В сблъсъка на мислите ми
отново проблясва твоето име кратко
като неонова табела,
кацнала над входа на долнопробен бар.
Подиграва ми се.
И жужи като затворена оса,
която и в своя страх убива.
Такава тишина
не е красива.