Знам, че нямам право на трепетен гняв,
че нямам право "свой" да те наричам.
Знам, че в теб пораждам пориви за грях,
а не така представях си да те обичам.

Знам, че те е страх от моите импулси щури,
от хаоса, в който неусетно те увличам.
Знам, пак ще дириш подслон от моите бури,
а не така, не така желаех да обичаш.

Знам, повече от всякога и всеки ме желаеш,
защото при мене се чувстваш пречистен.
Ала аз какво да правя, с тая болка вляво,
която като погледите ти боли и ме прогаря?

Да, знам, нямам право и на този късен стих,
нямам право "свой любим" да те наричам,
ала знаеш ли от теб парченце истина укрих -
искам вярно, истински, завиаги да те обичам.

Не ме съди за неразумната ми ревност тиха,
и че знамена над теб развявала съм открито.
Искам, любими мой, да бъда онова момиче,
за което в сърцето ти пътят винаги открит е.

Искам без страх да те докосвам, да се смеем,
понесли във косите си от зимните вълшебства.
Стига страхове и сметки, нека просто да живеем
и в нежни и горещи думи любовта си да прошепнем.