Денят потъва бавно,
планината потъмнява.
Отмервам часовете и е страшно,
че още имам сили да го правя.
Надсмиват се над младостта ми
побелелите глави на къщите
и заспиват без да ги е грижа
за моите будни копнежи.
Събличам уморено всичките гримаси,
събличам всичките си поражения
и се обличам в истини.
А съм гола пред погледа на вината.
И е грозно. И е страшно.
Заспивай! Шепне вятъра.
Заспивай! Тревожи се луната.
Заспивай! Одеалото трепери гневно
и иска начин за разплата.
Не! Няма разплащания,
няма да има болезнено ресто.
Замръзнала вода.
Някога ще сгрее
и ще стане на поток.
Сега е ледена и мъртва.
Заспивам. И се будя.
Денят ми е притихнал.
И нощта отново пристига,
да ме прегърне
с безсъние.
И всичко се повтаря.
Всичко се повтаря.
И боли от празнотата.
Но нямам право на отчаяние,
нямам право на болка,
нямам право на отмъщение.
Ще мине време, много време,
ще забравя, ще се науча
и ще заспивам пак с усмивка.
Сега ми се струва невъзможно,
сега твърде много боли,
задавя кафето ми тая болка безименна.
Но ще свърши.
Всичко свършва, всичко...
Гледам се в погледа на бъдещето,
където всичко е различно
и пак една частица в мен гори
и още, още те обича.