19 февруари

Дълги години по дълг поднасях цветя пред паметника на Апостола и цитирах онзи черен Ботев стих. Писала съм есета, статии и всякакви неща в проза и поезия за Левски, за героя, за мъченика. Копирах думите и мислите на хората преди мен, които също по дълг са поднасяли цветя и цитирали Ботев.

Имам един грях пред теб, Апостоле...аз никога не погледнах в теб човека. Литературата налагаше смело и безпощадно своите еталонни определения и ги превръщаше в закони. Историята трупаше едни и същи фрази, едни и същи думи, изречени някога от теб, цитираше, повтаряше и ги развяваше като знамена над времето. Поезията опита да те облече в белите одежди на чистия героизъм и метафизиката, изгради около теб ореол от святост. Навикът те превърна в нещо съвсем не делнично, съвсем не човешко и земно. И ние всички така свикнахме да боравим с инструментите, които изковаха за нас литературата и историята, че не помислихме за теб. За тайните ти надежди, за чисто човешките ти страсти и страхове. Ти някога съблече расото, за да стъпиш здраво и мъжки на земята и направи най-трудния си избор, защото усещаше със сърцето си, че небесното не е за теб, а ние те облякохме в плащ и те пратихме при орлите. Безумци.

Днес не искам да си спомням ни един от заветите ти, от думите, които толкова години развяват като знамена над главите на учениците. Днес ми се мисли за теб като за човек.  И те мисля за глупав, Василе, за много, много глупав и страхлив. Как можа да не издържиш докрай, да не изчакаш своята победа, своята сбъдната мечта. Това ли е урокът ти? Да се оставим да ни заловят и да умрем достойно?!
А ако ни се живее достойно? Не тайно, не скришно, не носейки в себе си мечти, а сбъдвайки ги. Не днес като въглищари, утре като селяци, а просто като хора, изискали своето право да покажат душата си в стестнатите муцуни на другите, да извикат болките си, да се преборят за своето просто човешко щастие и спокойствие.

Времето ли те предаде? Или ти не се роди в правилното време - все едно. Ти се провали Апостоле. А днес една едничка дума, толкова мислена, толкова анализирана и предъвквана изниква в спомените ми със своите жални четири знака. И ето този зов е най-истинското и най-геройското в тебе....защото ти повика себе си...

Този твой пример ми се струва сега най-достоен за следване.