Здравей,
мой стари приятелю. Изпрах ти синята риза и сега ухае на люляци, а от ръкавите й надничат гълъбите на старите ни спомени. Заших ти нови копчета - лъскави и кръгли - като звездички, кацнали на гърдите на детството. Колосах яката ти, за да седи твърдо зад врата ти и да ти дава опора, когато мене ме няма. Знаеш ме, понякога бягам след онази изкусителка с рубинени уста, която в дълбочината на своя поглед много по-ясно личат белезите на дните и много по - лесно ми е да я хвана за ръка и да се оставя да ме потопи в нейния свят на разтърсващи думи и бомби. Тя ме изкушава със своето съвършенство на изказност и стройно тяло, в което понякога откривам забрава и чувство за сигурност. Но ти си оставаш моя тъжен и истински приятел със синята риза, развявана толкова пъти над бездните и пътищата като знаме, като символ на смелостта ни, на безумието, на небосвода. Ти си оставаш онзи, който приема всичките ми странности, всичките болни приумици и не спираш да си до мен, в дланите ми като живителен сок, в който са скрити магиите на слънцето, будещо пъпките в цвят.
Мой стари приятелю, обличай пак своята риза и подай ми ръката си твърдо, както винаги подавал си я във времена на безсъние и безсилие. И помогни ми да реша ребусите на деня си. Знам успея ли да ги подредя правилно, нищо вече няма да може да ме спре и ще съм сигурна, че мога да пребъда. Помогни ми в изборите, които неминуемо ще се изправят на пътя ми много скоро, а аз съм уморена за тях, толкова уморена. помогни ми пак да послушам сърцето си, пак да определя посоката на ветровете единствено с този вечен и винаги верен водач. Не ми позволявай да тръгна след онази пакостница, дръж ме при себе си и ми шепти с гласа на утринните звезди. За да знам, че има нещо по-голямо от вината, по-силно от чувството за умора, по-категорично от твърдостта на довода, по-истинско от вечността.
Пролетта ще дойде скоро, много скоро. Знам тя няма да ме чака, няма да ми позволи да крада още време, в което да загубвам себе си. Тя ще дойде и ще изиска своето ново начало, ще го изиска яростно и твърдо като изпълнено обещание. Тогава не ме оставяй, приятелю, чакай ме вкъщи, наметнал синята риза и сподели с мен вичко, което и сама не посмявам да споделя със себе си.
Толкова е смешно всичко, толкова странно. Само ние с теб ли можем да решаваме съдбата си по вятъра, само ние с теб ли успяхме да се научим да не треперим в студа, а да се смеем на бурите. Само ние ли не плащаме онзи данък тъй нелеп, с който купуваш правото си да не те съдят, да не те гледат накриво. Само ние ли не го плащаме?! Може би прекалено много с тебе пихме от свободата, от непокорството, от устремите, прекалено дълги бяха нашите разговори със съвестта ни и все излизахме победители, прекалено твърдо застанахме зад щастието си, за да пазим гърба му от предателски ножове, а то да бъде нашето лице, което да радва света. Може би сме прекалени в своята приумица да бъдем все категорични. Може би сме просто луди, знам ли?
Помниш ли онези думи, онези единствени думи, с които решихме много отдавна как да го изживеем този живот? И обещанието никога да не изменяме на себе си, помниш ли? Те още горят като печат в гръдта ми и знам, че той никога няма да се скрие. Но как не успяхме с теб да научим поне един човек, поне една душа да говори с утринните звезди, да бъде единствено импулс, да може да живее с нашия печат? Как не успяхме? А не сме слаби, не ние никак не сме слаби. Може би просто сме прекалено смели, знам ли. Ти знаеш ли?
Мой стари и винаги вечен приятелю, навън вали сняг и в сърцето ми отново звучат нежните мелодии на детството. Още е зима, още е бяло. Но дойде ли пролетта бъди до мен...ще бъде страшно, ще ми трябваш като въздуха, като удара в корема, който ми напомня, чесъм жива, като слънцето, без което ще свършат всички люляци. Бъди до мен тогава, за да не спре дъха ми и ме дръж здраво, за да не тръгна пак по пътя на онази красавица с рубинени уста, която много обещава, а после бяга и ме оставя. Дръж ме здраво тогава, за да мога да се задържа на краката си...изправена.
  Живот навъсен, буреносен.
Искам, трябва и въпроси...
И граници, и глухи затвори
Обещавам си простори.
Мой живот, ще те описвам
с думи, но ще те живея
                                  със сърце..

Трогна ме.
Има смелост в постоянството.

много точно го каза ;)