На колене пред олтара горещ
се срина моята вяра сломена.
Ще запаля тихо последната свещ -
сетен опит да сгрея ръцете студени.

Танцува пламъчето й и трепне,
с ветровете заиграва се опасно.
Каква неправда - обичта непреходна
от лек повей да е в смъртна опасност.

Извива се светлика още жив,
разпръсква аромат на святост
и в своята обреченост е тъй красив
като обещание дадено...за вярност.

Ще догори и в тъмните коридори
кой ще вземе факел - да ми светне?!
Никой! Скъсах всичките мостове
и храма свой обрекох на забвение.

Над рамото на коленичилата вяра
единствено иконата от сивата стена
ще може мъртвото да възроди,
тогава, когато свещта догори...