Сега те очаквам във мрака греховен,
разголил над улиците сладка плът,
Сега те очаквам и в мен е дъждовно
и няма ни слънце, ни вяра, ни път.

Сега натежава вината - сивооко дете,
което със прашка троши ми стъклата.
И нахлува вятър, издува старото перде -
наднича отвън любопитна луната.

Сега е време за притихване от страх,
чакам те да дойдеш, а не зная къде си.
Сега съм само сълзи, и смут, и прах,
забравила своите бели одежди.

А как се смях на зимата със тебе,
колко беше лесно да обичам като сняг
всичко, което ми поднасяше смело
като приказка, разказана от светъл бряг.

И колко беше хубава надеждата синя,
и как света ставаше много различен,
когато самотната вечер притихваше,
за да й разказвам колко те обичам.

И спомням си дните сребристи,
украсени със смях и с много песни.
Колко беше вярата ми в тебе чиста...
и колко, колко беше всичко лесно.

Говориш красиво, наричаш ме "обич"
и те боли от сълзите ми скрити.
Така е - виждам го в очите ти,
ала защо ме мъчиш още тъй жестоко.

Чие сърце очакваш, че ще издържи
чие ще може толкова да понесе...
Едва дишам, живота ми спаси,
повярвай най-сетне, че съм истина...

Дори, когато подариш ми глътка
обич, глътка нежност и закрила
горчи като хапче насила глътнато,
чежи като заплаха от бесило.

Помниш ли към някой да си бил
чак тъй безкомпромисно жесток?
Някой твой смъртен враг ранил
сърцето ти с отровното си копие?

Ала защо със мен, защо със мен?
Убиваш ме, любими, а обичаш...
Смехът ми е сега във чужда плен,
дано помилват го, и въжето не да окичат