Болката, която ме разяжда днес отвътре
и над мен развяла е жестоки знамена
по-зловеща става, защото знам, че страдаш
и колко тежка за носене е твоята вина.

В гръм и мълнии земята ако си увил
с думи-изстрели и вопли, и сълзи.
Или за сбогом кротко до нея глава си склонил,
мислейки какво те карам, да й причиниш.

Или смълчал си се във вкъщи, уморен
да носиш в себе си толкова черни неща -
знай, твоята болка кънти, боли и в мен,
знай, гръб ти подавам за тежката вина.

Където и да си сега, каквото и да правиш,
знам, че те боли безсилно и въздишаш.
Сърцето ти продължавам във длани да пазя
и през мрака ням целувам ти очите.

Почерпи от силата ми сила - още имам!
Почерпи от вярата ми - тя ще е завинаги!
От мечтите ми отпий, дъхът ми вземай,
любовта ми знам, знам че все ще те стига.

Прости ми за това, че идва ти да ме удариш -
защо не те разбирам, защо те притискам.
Прости ми и удряй, недей да ме жалиш -
любовта ми раната нежно ще пречисти.

Прости ми за вината, с която окичих
твоят делник и без друго сив и труден.
Прокълни ме, удари ме и обичай ме...
Животът свой мечтан гръмко да събудим.

Прости ми за това, че сега не мога
ръка да сложа върху челото ти високо,
за да успокоя със нежност тая болка
и намеря за трудностите правата посока.

Но зад смълчания прозорец, светнал
някъде в дъното на мрака неприветен
аз изпращам ти сърцето си - вземай го,
да ти бъде подкрепа, и фар, и надежда.

Дъха си накъсан ти изпращам - да литне,
да те потърси и намери, сили да ти вдъхне,
за да можеш в слабост да не залитнеш,
когато твоят дъх привърши и притихне.

Господи, вземи цялата обич, оставена
в този стих, най - истински и тих, най-смел.
По тебе най - святото му пращам
обич, вяра, сила и утеха - без предел.

Занеси му ги, Господи, подай ги тихо,
за да знае, че не спирам да го мисля.
И всеми от него болката и всичко сиво,
а после донеси ми ги - да ги пречистя.