Постинг
29.03.2010 10:57 -
Отивам си, приятели
Моят приятел със синята риза е пребит и едва диша и само мрачни слова излизат от полуотворените му устни. Дори той не оцеля след като надеждата загина, стъпкана в калта на собствените ми заблуди.
Страшно е, когато надеждата умре, знаете ли. Защото след нея няма какво да умира друго и остава празно, много празно. Дори не боли, дори не ти се плаче...просто е празно и пусто. И нямаш опора, няма за какво да се хванеш, а ти се иска да имаш, иска ти се някой да дойде и да те хване за ръка и да ти каже : " Ще спре да боли, ще спрат сълзите, пак ще можеш да се храниш, да спиш. Ти си силна, а аз съм до теб." Иска ти се да не си го казваш сама, иска ти се да го чуеш от някой, а вече нямаш никой. Всички ти повтарят само едно: "Казах ли ти?" и подигравката е много страшна.
Надеждата умира последна - така е, приятели. Проверих го - така е. Но защо в тази стара пословица никой не се сети да каже, че всичко друго умира с нея, че тя е била онази, която е давала сили на мечтите, на поривите, на музиката, на стиха ми?!
И след това няма нищо - няма мисъл, няма чувство, няма стремежи, няма го приятеля ми със синята риза. Той не издържа, той умира в ръцете ми, забравил обещанията си, а аз съм безсилна да го спася, поне него. Поне той да ми остане, за да има за какво да се хвана. Пропадам и няма къде да забия нокти, няма нищо.
Никога не съм си представяла, че трябва да събереш нечовешки сили, за да си оправиш леглото, за да си обуеш чехлите, за да включиш кафеварката. Господи, никога не съм си мислила, че кафето няма да ми е вкусно, че ще го преглъщам с болка, че няма да ми се яде шоколад, че няма да мога да се усмихна на изгрева, че няма да мога да чуя гласа на птиците, че ще забравя кода на Вселената, който живееше в мен. Никога не съм вярвала, че детето в мен ще загине. Било му е трудно, било му е много трудно, но то си отива и даже не се обръща, не иска да остане при мен.
С надеждата умира всичко, след нея няма нищо, просто нищо...
Така че отивам си, приятели. Не зная дали някога ще се върна, не зная дали Ами ще успее да събере сили да се пребори сама със себе си. Защото Ами порастна и много я боли, а стиховете й са толкова нелепи и жалки. Ами ги ненавижда, тя просто вече не съществува, не иска да съществува и е страшно, че го осъзнава.
Ами си отива приятели. Сбогом!
Страшно е, когато надеждата умре, знаете ли. Защото след нея няма какво да умира друго и остава празно, много празно. Дори не боли, дори не ти се плаче...просто е празно и пусто. И нямаш опора, няма за какво да се хванеш, а ти се иска да имаш, иска ти се някой да дойде и да те хване за ръка и да ти каже : " Ще спре да боли, ще спрат сълзите, пак ще можеш да се храниш, да спиш. Ти си силна, а аз съм до теб." Иска ти се да не си го казваш сама, иска ти се да го чуеш от някой, а вече нямаш никой. Всички ти повтарят само едно: "Казах ли ти?" и подигравката е много страшна.
Надеждата умира последна - така е, приятели. Проверих го - така е. Но защо в тази стара пословица никой не се сети да каже, че всичко друго умира с нея, че тя е била онази, която е давала сили на мечтите, на поривите, на музиката, на стиха ми?!
И след това няма нищо - няма мисъл, няма чувство, няма стремежи, няма го приятеля ми със синята риза. Той не издържа, той умира в ръцете ми, забравил обещанията си, а аз съм безсилна да го спася, поне него. Поне той да ми остане, за да има за какво да се хвана. Пропадам и няма къде да забия нокти, няма нищо.
Никога не съм си представяла, че трябва да събереш нечовешки сили, за да си оправиш леглото, за да си обуеш чехлите, за да включиш кафеварката. Господи, никога не съм си мислила, че кафето няма да ми е вкусно, че ще го преглъщам с болка, че няма да ми се яде шоколад, че няма да мога да се усмихна на изгрева, че няма да мога да чуя гласа на птиците, че ще забравя кода на Вселената, който живееше в мен. Никога не съм вярвала, че детето в мен ще загине. Било му е трудно, било му е много трудно, но то си отива и даже не се обръща, не иска да остане при мен.
С надеждата умира всичко, след нея няма нищо, просто нищо...
Така че отивам си, приятели. Не зная дали някога ще се върна, не зная дали Ами ще успее да събере сили да се пребори сама със себе си. Защото Ами порастна и много я боли, а стиховете й са толкова нелепи и жалки. Ами ги ненавижда, тя просто вече не съществува, не иска да съществува и е страшно, че го осъзнава.
Ами си отива приятели. Сбогом!
Ни си отивай! Вземи се в ръце..Всичко зависи само от теб!
Ще очаквам хубавите ти стихове!
Хубав слънчев ден,Аmrita!
цитирайЩе очаквам хубавите ти стихове!
Хубав слънчев ден,Аmrita!
Много пъти съм падал, обезсърчавал съм се, заспивал съм, и съм грешал.Вярвам че усмивката пак ще се върне на лицето ти, вярвам, че пак ще усетиш величието на вкуса, пак ще виждаш изгрева и пак ще си будна за живот.Просто накой път великия учител Живота, ни подлага на испити които не са лесни.Има едно главно правило което често забравям.Никога не се обезсърчавай, и никога не унивай, защото ние така или иначе сме богати, имаме очи да видим картините на природата, учи да чуем музиките на света, и още много богатства та самото човешко тяло всички тия клетки са се събрали в наша чест и работят неуморно.Зная трудно е така да се говори на тъжен човек, глупаво е да говоря на някой "ща се оправят нещата сега имаш финансови проблеми не мисли за тях'
хората искат разрешение на проблемите не успокоение.За това на гладния му трябва хляб, на самотния приятел на тъжния радост, и тн.Надявам се да си разрешиш мъчнотията, но дори тя съдържа велики знания.
цитирайхората искат разрешение на проблемите не успокоение.За това на гладния му трябва хляб, на самотния приятел на тъжния радост, и тн.Надявам се да си разрешиш мъчнотията, но дори тя съдържа велики знания.
в която се пееше "Болката е сила" Знаеш ли какво осъзнавам два дни след последния постинг и след като за тези дни преживях толкова много неща. В един момент болката става страшна, прекалено силна за понасяне, невъзможна и тогава си казваш: Това или е края или оттук ще се съвземам. Не беше края, явно ще се отласквам, но много ме е яд, че не мога да пиша стихове...може би след няколко дни няма да мога спра, за да разкажа на моя приятел със синята риза всичко, което съм преживяла без него...не зная. Надявам се. А после ще направя нов блог и в него ще ги публикувам...не зная. Засега имам да се уча на други неща и наистина няма да ме има дълго. Не че не съм тук (както ме питаха на "лични") Благодаря, че вярваш в мен, хубаво е да го чуеш.
цитирай,,...и падане, и ставане отново. И тръгване отново надалеч.,,
стих на Веселин Ханчев
цитирайстих на Веселин Ханчев
Търсене
За този блог
Гласове: 5980