Стъпвам лекичко по земята -
внимавам да не я нараня.
Следвам пътя на реката,
която минава през града.
В очите си събирам синева,
в гърдите аромат на люляк -
следвам вярно своята река.
А срещам злоба, мъст и хули.
Те как тежат на моята земя,
която ме отгледа в люлка
от смях, любов и свобода.

Сълзите си не бърша с длан.
И може би ме виждат слаба,
а синьото във себе си аз знам
колко сила и кураж ми дава.
И ако понякога сломена падам
и на колене за милост моля,
не мисля, че така изневерявам
на свойта сила и на свойта воля.
Та нали жена съм и тревога
е второто ми име, бащиното име
и кръстена така аз мога,
и тласната във крайна изнемога
да подам пъка за помощ.

Стъпвам леко, тихо по земята.
Внимавам да не я наранявам.
Следвам посоките на реката
и на жената в себе си съм вярна.
А щом усетя трусове неправда
и земята ми във пушеци се дави,
амазонка някаква меча си издажда
и знамена в ръката ми оставя.
Война в закрила на честта -
без жал, без трепет мога
хиляди, хиляди да посека.
И на бойното поле, останала сама,
опряла чело в студения метал,
на колене застанала пред своята земя,
да приема тежкия медал
на сълзите във мен, на моята река.