И не че пречи ми луната,
и не че нещо ми тежи,
и не че не ми се спи -
умората в зениците горчи
и тъпа болка във тила
така неистово крещи.

Но не заспивам. Пиша.
И в стиховете будни
малки трепети записвам.

Цигарата, кафето и нощта.
Ама че нелепа самота.
А в мен със сто гърла
крещи, крещи света.

А кое е време станало?

В безсънните ми редове
се блъскат спомени,
помисли, идеи и мечти.
А едно гласче шепти -
кое време е станало?!

Завира кафето със песен,
вятърът ухае на пролет.
Среднощен час - чудесен!
С толкова много тревога.

Часовникът се разглежда опулено -
мисли си вече: В мене е проблема.

А будните ми стихове,
ах, будните ми стихове изстрадани
ухаят на откраднати сънища.
Будните ми стихове не хаят,
не ги вълнува моята умора.
Тикат се в ръцете ми незнайни,
хаотични и не спазват строя.
Приличат ми на ученици
в междучасие как се втурват
по коридора.

И ела ги разбери! Кой, защо, какво?
Кой е гладен, кой е жаден,
кой получил е похвала
или кого са нахокали здраво.
Ела ги виж! Щураци.
Ту смеят се, ту плачат.
А коридора ще се пръсне
от гласове и мисли, и от стъпки.

Не заспивай, не заспивай моя съвест!
Будна бди над щурите деца!
И уморена, клюмна ли глава;
и очите ми сами ако заспят;
стиха ми допиши среднощен,
от поглед не изпускай малките неща.
Глътни кафе, излез на въздух
и разсънена и свежа - събуди ме -
аз да продължа.

Продължавай все така!:)))