Сиво е, небето, сърцето е сиво,
стъпките тежки се спъват
в тъгата на тротоарите.
Мъгливо е.

Хлопват зловещо желани врати
пред коридори мечтани
и пътеки чертани
в мечти.

Студено прегръща студения свят.
Ясен е пътя напред,
а ти искаш назад.
Странно.

И ти трябва само приятелско рамо,
топла усмивка и вяра.
Къде ги фортуната
остави?

Сиво е, в съцето е толкова сиво,
че прилича на камък.
А казваха, зная
че камъка
не страда.

И защо е тази пустота, тази самота?
От къде дойдохте ми на гости?

това е тегав период (последните няколко дни), засичам го и на други места в блога, както и по себе си...
Желая ти светлина в душата! :)

да..има нещо...имах едно стихотворение

"възходи и падения кичат
надпреварата ми с дните"

Хубавото е, че винаги успявам да събера достатъчно сили и да дочакам дъгата след дъжда, а после и слънцето... :)
Прегръдки!

слънце! Дъгата ще дойде, важното е да имаме очи да я видим...
Прегръдки и на теб :))