Имам една много лоша черта в характера си - избухвам. Припламвам като клечка кибрит и не се замислям, че малкия пламък е способен да разрази пожарища. Мразя тази своя черта, защото след като от клечката остане само едно гърчаво, черно тяло, извило се в някаква си своя форма - съжалявам.
Толкова много от гадостите, които са ми се случвали са били именно заради тази моя пламенност. Заради това, че не мога да се усмихна хитро на провокациите и да запазя на лицето си някаква суха любезност, която да имитира спокойствие и уравновесеност. Не! За две минути съм способна да завихря такъв нечуван скандал, че да събудя мъртвите. А после сядам вкъщи, замислм се над случилото се и се питам: И защо сега ми трябваше да избухвам? Какво постигнах? Какво промених? Кое стана по-добре? И аз се чувствам зле, а сто на сто успях и хубаво да бодна онзи срещу мен, та сега и той е зле.
После се обажда горделивостта, която важно заявява: Никога не се извинявай!!!
И не се извинявам, започвам да мълча и се сърдя, защото някой си е позволил да ми подпали фитила, че съм избухнала. Сърдя се за белезите върху съвестта си, а всъщото време някъде дълбоко в недрата на сърцето си зная, че на никого нямам право да се сърдя.
Как го постигат хората? Всяка емоция живо се изписва на лицето ми и в думите ми. Нищо е мога и нищо не искам да крия от света. Живея в крайни чувства, които са способни да разтърсят собствения ми Космос из основи, а после се чудя защо ми е сиво. Но как ненажиждам умереното. Навсякъде и винаги. Обичам когато е или много топло или много студено. Обичам или да мълча или всичко да кажа в муцуните на стреснатия ми събеседник. Или ще обичам, или ще мразя. Или ще харесвам или не. Или ще живея на МАХ или ще се затворя вкъщи и ще си потъна в едно сладко, сладко несъществуване. Или ще се боря докрай, или въобще няма да започвам войната.
Не мога да живея умерено. Не се научих. Не зная как се учи. А и мисля си - живот ли е едно умерено живеене - премерени рискове, ниски полети, премерени думи, обич от любезност, преструвки, сдържан гняв, сдържана страст... Не искам да живея умерено и да меря себе си, не искам да обичам от любезност, да сдържам страстта си и да нямам куража да полетя високо.
Но много рядко хората разбират моите крайности, много често ги наранявам, много странно им се вижда понякога това, че мога да се разкрия в детайли пред някого без срам и страх от обвинение или нещо подобно. И търсят зад думите ми и действията скрити замисли, болни амбиции, театри, постановки...а аз просто съм себе си. и би трябвало да приемат думите ми и действията ми не като кодове към разкриване на същността ми, а готов продукт на тази същност.
И именно това, че за мен светът се дели на бяло и черно и все не успявам да стъпя на средния път - често избухвам. Паля се като кибритена клечка и съм способна да изгоря дори себе си, когато съм в подобно състояние, а после всичко ми минава и съм готова пак да си говоря нормално с човека, с когото съм се скарала, да се смеем над скандала, но той не е готов - той още е ядосан, което отново ядосва мен...луда работа.
Цялото това отдаване на крайностите, цялата тази страст, с която живея ме научи на нещо важно - да съм оговорна. За сбъдването на най-смелата ми мечта или за сриването на целия ми свят - отговорна и готова по мъжки да застана срещу съдбата и да кажа: ОК! Да видим дали сега това ще ме убие?!
Ето сега съм изпаднала в една трудна ситуация и сигурна съм, че ще вложа всички сили и ум, за да успея да се измъкна от нея, но си мисля, че всъщност не ми пука ако не успея. Какво толкова? Понякога, в някой случай, при някои битки си губещия и толкова. Какво ще ми донесе една бъдеща загуба? Знам ли... каквото и да е - ще посрещна и него, както си знам - много емоционално, много отговорно и с вдигната високо глава, очаквайки дъгата след бурята.
Не е необходимо и значимо да живеем така, че да не изпадаме в трудни ситуации и да се пазим от грешки, а да възпитаме в себе си отговорността за всяко наше действие. Да знаем, че можем да загубим битката и да сме готови да посрещнем тази загуба. Да знаем, че може да сгрешим и да сме готови за последствията от грешките си. Да знаем, че има голям шанс да успеем да сбъднем мечтите си и да се хвърлим като лъвове в преследване на осъществяването им, а не да клякаме пред първата преграда, пред първият страх, който ни шепне: Ама какво ще стане, ако... Не! До край! До последно! Готови на всичко и готови за всичко...
(защо на хората им е толкова сложно да разберат тази моя простчка житейска максима)

Че защо да е лошо да избухваш не разбрах?! Явно имаш нужда веднага да се освободиш от нещо. Мисля, че няма нормален човек, който да не избухва отвреме навреме. На последното изречение (предполагам отговор не търсиш... но ще се опитам да дам:)) - ами именно защото е твоя:) Човекът X си има своя, Y друга, Z трета.

Или - или...Всичко или нищо...Без да се отдаваш на песимизъм. Ти си борбена личност. Неуспехите не те отчайват. Ще постигнеш своето. Но понякога трябва да дърпаш юздичките на яда, да поспреш, преди да си изхвърлила огън и жупел по събеседника си. Сама си усетила последствията , нали.Но знай, че все пак си била права.:)

Ти си огнена - това е химията от която се състоиш , хората просто сме няколко различни типове характери , към които всеки един от нас принадлежи ...

и харесвам.
Аман от посредствена удобност... :))

ви за коментарите. Следващия ми пост е за вас...
Хубаво е да "срещнеш" непознати...с криле. Странно е, че можеш да почерпиш сили от думите им.
Ние хората сме уникална работа, а ;)

даже имах едно гадже навремето, което зарязах заради това, че избухваше постоянно - например висим в колата в задръстване, тя почне да псува - или заради други такива дреболии. не можа да повярва, че заради това исках да се разделим - но аз пък съм спокоен човек и хич не ми беше съвместим такъв характер.
но пък си има и хора, които биха намерили това за вълнуващо, а обратното - за скучно.

В подобни ситуации съм търпелива до глупост. Колко често са ме пререждали на опашки и аз само съм се усмихвала.
За друго иде реч. В ситуация на спор понякога е къде къде по-добре да се усмихнеш любезно и да си прехапеш езика, за да не нараниш (най-малкото обидиш) човека срещу теб (особено, когато ти пука за този човек).
Само че ей на - аз не успявам. Устата ми изпреварва мисълта. Или ще търкулна някоя солена подигравка, или ще се заям нещо, или ще се развикам...
Но за моя гордост - дреболиите не ме карат да изпадам в ярост.