Догорява денят като свещица. запалена
пред старата икона и гасне с нея смисъла
на вечността пред болката смълчана.

Една притихнала замаяност подмамена
от спомени за история така и недописана
ме връзва тихичко към спомен - рана.

Не търся пътища обратни, не искам вече
измолена нежност в престорени дрехи.
От края на луната помахва ми вечност.

Върховете на пръстите пишат стихове
по спомен жив за едно лице любимо
и в многоточието безсилни пак притихват.

Малка слабост ми е тая вечер странна,
бягство някакво от сивата реалност.
Ще заспя с усмивка във сълзи обляна.

Понякога тъгата толкова е страшна...

страшна е - тъгата...и толкова боли от спомени и несбъднати мечти...но тя - тъгата ни прави и силни...може би...

Но това е сила за други неща...различни...които имат значение за личността като личност и място... Ние сме едни тъжни, силни хора, които знаят как да постигнат мечтите си, а вечер не могат да се преборят със спомените.
Хубав ден ти пожелавам. Благодаря за коментара.

дошло след кафето, изпито с птиците на терасата ми.
Колко ли по-силни щяхме да бъдем ако не бяхме тъжни?! Щастието ти дава тласък да летиш, а силата, която ти носи тъгата е сила "на пук"... знам ли...може би ;)

Много велики произведения на изкуството са създадени от автори, които (в момента на създаването) меко казано не са били щастливи... Но го има и моментът, че никога не знаем какво печелим, когато губим и какво губим, когато печелим... Това се разбира по-късно, ако въобще успеем да разберем...

вечер спомените натежават...и заспиваш за да догониш мечтите си поне на сън...хубав ден и на теб amrita