Сънувах странен сън. Пътувах, вятърът се закачаше в косите ми и се усмихвах. Бях радостна. Пътят минаваше под мен, сякаш не аз се движех по него, а той преминаваше под краката ми и ме отвеждаше някъде. Бях сама и пътувах, не знаех къде отивам, но нямаше страх в душата ми. Аз просто наблюдавах пътя, който ме увличаше в своя бяг, готова да посрещна всичко, което ще ми покаже. И ето, че пътят изчезна, а наоколо имаше гора. Зелена, красива гора. Почти усетих как дърветата си шептят над мен. Дебелите им дънери ме караха да се чувствам много малка, сянката им беше така гъста, че трябваше да се изплаша. Но отново нямаше страх в душата ми. Тръгнах между дърветата, загледана в листата им. Вървях и не знаех къде съм, и не знаех къде отивам, ала се усмихвах и ми беше много леко. Изгубих се. В мен се надигна паника и започнах да тичам насам натам, а после спрях пред едно много голямо дърво. Спрях и отново се почуствах добре. Седнах до ствола, загледана в гъстата гора. Тази гора живееше по някакви свои правила, нямаше животни в нея, нямаше тревичка, а сякаш всичко живееше, говореше, менеше се. После станах и тръгнах спокойно нанякъде, не знаех къде отивам, не знаех колко време ще еървя, не знаех нищо, но не се страхувах. И ето че гората свърши и ме изведе на някакво възвишение, а гледката която се разкри пред очите ми беше същата онази, която наблюдавам всяка сутрин от терасата си. Слънцето залязваше над къщите, вятърът се закачаше в косите ми, а аз разглеждаш прозорците и търсех нещо, търсех да видя някой. Улиците бяха празни, но се чуваше смях. А аз гледах тази толкова позната и любима гледка и върху усмивката ми покапа сълза.