Някога, преди много време, когато планините били още млади и хората говорели на един език, се родил Махнами. В нощта, когато викът му стреснал стените на схлупената къщурка се развилняла страшна буря. Светкавиците разкъсвали небето, дъждът заплашвал да отнесе малката постройка, заедно с родилката и малкия Махнами, гръмотевиците трещяли в своята ярост и образували земетръси. Майката изпаднала в паника и полудяла от страх изтичала навън в нощта. никой повече не чул нищо за нея. Новороденото останало да се надвиква с тътена на бурята - гладно, само и обречено.
Мълния паднала върху къщичката и подпалила сламения покрив.
На сутринта ловци минали оттам и дочули детски плач. Никой не можел да каже как е оцелял малкия, но той лежал там, насред пепелищата, подгизнал от дъжд, с опърлена косица и плачел с все сила. Ловците го занесли при една стара жена, която живеела навътре в гората и тя обещала да се погрижи за сирачето. Тя именно го нарекла Махнами, на сина, който преди време била загубила. И така останал малкия при бабата и тя денонощно бдяла над него, грижела се за здравето му, учила го да познава билките и гъбите, да слуша песента на птиците, да пее заедно с нощния вятър. Ловците, които го намерили, наминавали често и често го вземали със себе си на лов, за да отнесе на бабата пресен дивеч за храна. Така минали 15 години от онази злопоучна нощ, в която Махнами се родил. И ето че отново се повторила онази буря. Светкавиците разрязвали небесата, тътена на гръмотевиците донесъл трусове, мълниите подпалвали пожарища, а дъждът наливал реките, докато не повлекат в стихията си всичко, изпречило се на пътя им. Изкоренявали вековни дървета, заливали ниви и поляни, събаряли кошари и къщички. Много хора загинали, други полудели от страх не проговорили никога вече. На сутринта от близките села се събрали и отишли при бабата и Махнами. Обявили го за прокълнат и го прогонили от земите си. Бабата не можела да тръгне с него и с мъка се разделила с момчето, изпращайки го до края на гората и заръчвайки му хиляди заръки. Той я прегърнал, благодарил й за всичко и й казал за нищо да не се безпокои, че той ще открие каква е причината за страшните бури и ако наистина е прокълнат, ще развали проклятието си, за да заживее нормално и щастливо.
Пет години обикалял из пътищата на света, живеел при непознати, хващал се на работа по полята и нивите, пасял стадата и се опитвал да разбере историята си, за да успее да смъкне проклятието от себе си. Но в едно градче, далеч от родните му места, където никой не знаел за него, срещнал красиво момиче, в което се влюбил и по-късно създал семейство. Родил му се син, а след две години и дъщеричка и Махнами забравил за проклятието, спрял да обикаля по широкия свят и създал свой малък Рай, където бил щастлив и обграден с обич. Така, в безгрижие и много бързо се изтърколили още десет години. За трети път се повторила онази страшна буря, светкавиците, гръмотевиците. Но още по-страшна била, още повече хора уморила, стада издавила и домове изгорила. Загубил в нея Махнами жена си и сина си. На сутринта хванал дъщеря си за ръка и я отвел при свои приятели, които обещали да се грижат за нея, докато той не се върне. На тръгване тя му подала малко камъче и казала, че вълшебно, защото винаги, когато му се помолела за нещо, желанието й се изпълнявало. Стиснал Махнами камъчето, прегърнал момиченцето си и поел отново по пътищата на света без посока, без цел. Вярвал, че пътят няма да го подведе и ще го изведе до отговорите, които търсел, за да спре да причинява нещастия на хората. Ако и този път не успеел, Махнами дал обет пред гроба на жена си и сина си, че един ден преди да навърши 45 ще се убие сам, но още веднъж нямало да позволи на бурята да помете всичко наоколо.
....
следва...

скъпа amrita! Сякаш идва от "някога, преди много време, когато планините били още млади и хората говорели на един език..." Махнами ще пребори бурята, а ние ще го следваме... Ще очакваме продължението. Лека нощ и ти благодаря, amrita!)