"Пространството край твоя дом/е вътре в теб, човеко -/сърдечен сейф от образи и срещи."
                        "Житие" Г. Тулийски

Подмамени от това, че можем да надхитрим времето, затваряйки го в спомените на нашия сърдечен сейф, все вземаме или оставяме в него по нещо, по някой. Някоя и друга гореща среща, някой и друг тъжен ден, някоя и друга смешна или нежна случка. Препълваме ли го - никога! Не умеем да преливаме, не сме се научили как да препълним тези наши сърца, че винаги да се усещаме наситени и щастливи. Случва се нещо - вълнуващо, изгарящо, страхотно и ние го тикваме в сейфа, вадейки друго не по-малко вълнуващо, не по-малко страхотно, но просто немодерно, позабравено. И ще надхрим ли така времето?! Глупава игра - времето не спира за почивки, не иска и да знае даже дали да неб ти трябва да разтегнеш минутата, за да прецениш кое си струва да стои в сейфа и кое не. То бърза, то се върти в своята самозабрава и не те пита необходимо ли ти е, може ли да ти е в служба, може ли да направи нещо за теб. Времето е капризно и егоистично, понякога спира, когато никак не очакваш това от него, друг път бърза и те раняват камъчетата, които летят от под подметките му, а друг път се мъкне като дъждовен облак, вещаеш буря, а не знаеш ще има ли буря и нещо страшно тревожно и тежко те стяга за гърлото.
Да надхитрим времето?! Никога не бихме могли да го сторим, ние себе си не успяваме да надхитрим, а винаги твърдим, че имаме пълен контрол над действията си и мислите си. Времето си е време - ела че го разбери. Секундата може да е равна на вечност, а вечността да не струва, колкото най-краткото мигновение. Когато ти трябва го нямаш. когато го имаш не знаеш какво да го правиш, когато не искаш лети, когато искаш се мъкне сакато като стар пияница и забива в теб отровните си стрелки.
Но ние опитваме. Всеки ден посягаме към сърдечния си сейф, оставяме нещо, изхвърляме друго и се самозаблуждаваме, че е правилно, че е нужно, че така съхраняваме времето, че го притежаваме, че го контролираме, а то ни се смее злобничко зад циферблата и цъка възмутено, натрупвайки неизживяни мигове магия и пропиляни секунди любов, нежност, огън, смях.
Ние не разполагаме единствено с време, за да се залъгваме, че можем да изпразваме и запълваме нашия сейф с парченца от него.

Ние можем единствено да се опитаме да го изпреварим, побирайки го в себе си цялото - такова, каквото е. За да бъде и живота ни е една вълнуваща надпревара, една нестихваща фиеста от непропиляни мигове и сбъднати секунди на нежност, любов или огън, или смях, или лудост. Ние не можем да колекционираме времеви парченца в сейфа, да ги заменяме, да ги анализираме и да бъдем едновременно с това...живи. Ние можем обаче да се препълним, да грабим с пълни шепи всяка случка и да натикаме и нея в сърцето си, хищно, с наслада да грабим този живот, да се надбягваме с него, да го обичаме и да летим.

Не спирай! Хищно похищавай
всеки следващ миг експлозии!
Животе, с мен не се надбягвай -
аз сложих безумно високи залози.
Тичай, все ще си зад мене, драги!
Да надбягам себе си е моята цел.
В сърцето място щом остава,
в стъпките ми танцът не престава ли -
то умората ми не знае предел.
И не спирам, ах, тази надпревара
наелектризирва целия ми свят.
Тичам - себе си ще изпреваря,
ще задмина всеки идеал.