За кой ли път, за кой се заричам
да забравя, да забравя всичко.

Ала колко е страшно човек да ти липсва,
да се връщат във тебе спомени чисти.
И не за огъня дори и не и за страстта
за друго по е страшно някой да ти липсва.
Да мълчиш в стената своите мисли,
да сдържаш въздишки и думи крилати,
да ти трябва единствено някой,
който знаеш, че разбира душата ти.
Да поговориш с някой без пози празни,
без кокетство, без капризи странни
просто по човешки с някой да говориш
страховете да разкажеш и своите грешки
и със сила и спокойствие да нахраниш
пребитите криле на Хаоса и Космоса.

За кой ли път, за кой ли се заричам,
че ще забравя, ще забравя някак всичко
И какво ли не направих и какво не разруших...
Как обичта спокойна не се струполи
в прахта на всички погроми?

Защото колко е страшно човек да ти липсва,
рамо да търсиш, а да срещаш единствено плът,
сили да търсиш, а да препречиш нечий път,
безразлично да вървиш, а все да се стремиш
с душата си към топлата дума на някой приятел.
И умората, когато натежи на везните жестоки,
когато цял ден са ти тровили живота
как имаш нужда единствено и само от това
да притихнеш покорно в нечия топла ръка
и да повярваш, че носиш във себе си синьото.
И как тогава боли тишината и празните думи
на хората из улиците срещнати, подминати.
Как имаш нужда само да чуеш нечий глас
и тежат ужасно много всички упреци.

За кой ли път, за кой ли се заричах...
Спирам точно тук, даже малко закъснях.
Не мога, не мога тихичко да не обичам.
Защото без тази обич нежна и странна
ще позволя над мен да имат власт
хора, чиито глас нищо не значи,
чието напускане никак не боли,
за които тревогата ми е измислена,
които се впускат в причудливи игри,
за да получат, каквото са си наумили...

В моменти като този имаш нужда само да мълчиш
до този, който само знае в мълчанието какво се крие
и ще намери думи на език така и незаписан,
за да премие раните ти и изплакне дните.