Днес чух за един дом, в който няма смях.
Изтръпнах от ужас, понечих да говоря
и с усмивка кротка порива на Егото си спрях.
Приятел скъп ми споделяше това,
преживях неволно тези тягосни слова,
ала как съвет да дам, когато знам
срещу кого обръщат се съветите такива.
Не спираше атаката бъбрива...
Запитах се какво да сторя.

Хората с проблеми искат решението
някой смело, саможертвено да им покаже,
да го последват слепи, а бъде ли неправилно
да има кой с омразата си да накажат.

Като кинжал, обърнат срещу моята душа
стоеше въпроса й " Кажи ми какво да направя?"
Не успях, не успях докрай да замълча,
протегнах се и хванах топло нейната ръка:

Домът без смях, приятелко не е дом, а място,
където вечер се прибират двама нещастни.