Знам - не трябва да ме мислиш,
с какво и как се справям?
И колко тежка е измислената
усмивка на устата?
И как боли от хорските нападки
и колко е наивно
да вярвам все още във синьото?
Знам, че не искаш
ръка да подадеш за подкрепа,
но може би си мислех...
Било е отново химера.

Ще се изправя някога пред теб отново.
Погледът ми твоят ще потърси
без да пита колко е разумно
в импулс невикан за разбиране.
Имам време - ще се науча
в кафявото нищо да не надзърта.
Нито колко тежко е било,
нито колко трудно ще бъде.

Знам, не бива да ме мислиш -
към мене не изпитваш вече нищо,
но започвам да си мисля,
че никога не си изпитвал нищо.

Колко много пъти спирах проклетите слова,
заседнали на топка във гръдта ми.
Колко пъти спирах своята ръка
нещо долно докрай да не направи.
Ала беше страшно да си мисля,
че наранявайки те и ако заболи,
то в мене болката ти ще кънти.

За теб законите подобни не важат!

Знам, не трябва да мислиш
за моят ден, за моите проблеми...
И сама, някак сама ще се справя
със всички тревоги, скандали, дилеми.

Не ми ли беше малко болката,
не ми ли беше малко всичко,
което стиснах между зъби.

Човек е силен, ала колко
понася душата болка и обиди?

А обещах си - няма да избягам.
Поне ще имам доста време.
И ще проверя,
колко ще издържа
и кое най - сетне ще ме разбие
и над духа несломим ще надвие.

Ще имам време да проверя
колко много ще се променя
и колко издържа човешката душа...