Обичам те!
И колко е странно
все да се връщам
към това признание.

Опитах да мисля,
че тая обич
я е в мен измислила
нуждата от кумир,
от някой, на когото
да се възхитя.
Не си съвършен,
ах, колко си далеч
от съвършенството.
Сега го зная прекрасно.

Смених тактиката.
Опитах да повярвам,
че си недостоен и жалък.
Ала твоя последен подарък,
този ритъм, който ми даде
за да мога да забравя,
че ми липсваш.
Това ми доказа,
че не можеш да си жалък.

Опитах си да си представя,
че съм сбъркала
и съм сменила сляпо
приятелството с любовта.
Ала приятели от страст
изгарят ли,
когато се докосват
и приятели забравят ли
къде се намират
и кой ще ги види?

Опитах после да те заменя.
Набелязах цел красива.
Ето тази болка
и погнусата от себе си
не ще я отново причиня.
Оттогава внимавам с коняка
и срещите с непознати.
Колко беше страшно
и колко непонятно,
че опитах даже и това-
на сила да ми е приятно.

Реших след това,
че ни е свързвала страстта
и спомени нахлуха като вятър
за разговори и шеги крилати,
за импулса номера да набереш
миг след като затвориш.
и преминаха през мене
мигове, украсени със обич -
нежна и чиста, и топла.

После се постарах разумно
да проследя колко сме различни,
за да си докажа, че било
е невъзможно даже да опитваме.
И спомних си усмихната
как винаги във споровете
раждаха се истини.
И как, когато нещо малко
свързваше за кратко
разликите ни,
усещах, че съм станала
част от нещо друго..цяло.

А сетне наумих си да те мразя.
По-лесно беше,
за да се предпазя
душата твоя да прегазя.
И всеки порив долен,
убивах го, недоволна
от онова странно усещане,
че нараня ли те
наранявам себе си.

Да избягам също опитах,
без цел и път нанякъде отлитах.
Повече от седмица
ми беше твърде много
без да те виждам.

Реших за теб да не говоря,
на никой нищо да не казвам.
Вярвах, че така ще преборя
чувствата си. Отказах се.
Нещо все правеше -
къде добро, къде не чак толкова
и сама не можех да реша
какво след това да пробвам.

Забраних си да личи
колко всъщност ме боли
и колко много съжалявам,
че сама от теб избягах.
Контрил дори наложих
над непотребните сълзи,
а будя се разплакана
и в мисълта ми пак си ти.

Опитах да повярвам, че ако..?,
то нещо щеше да ни раздели
и може би повече да ме боли.
Ала не успях да те дообичам,
не успях да те доизживея.
А и каква гаранция имам?
Можеше и да бъде магично...

Аз просто те обичам.
Спирам да търся причини
за чувствата си...спирам.
Какво ли не опитах
и все до тук, до едно и също
стигам.
Каквото има - да се случва.

Аз те обичам.

tova e obsurd niama snачение възрастта и всичко останало -просто нещо необяснимо и алогично като безкрайната вселена-хареса ми

като безкрайната вселена

Благодаря за коментара. Необяснимото понякога плаши...тъжно е, че ни плаши, когато е така красиво...

хъммм...
хубаво си го написала!
коментарите са излишни!
Поздрави!

Благодаря!

толкова истина има във всичко това...поздравявам те

има истини, до които уви стигнах може би късно. Как беше? Човек осъзнава какво е имал, когато го изгуби...е, мисля, че познах какво е онова чувство, за което говорят, че се проявява на различни нива (физическо, емоционално и душевно) и какво оначава да ги почустваш в единство...неописуемо е с думи. Разбрах и колко трудно е след това да се примириш с по-малко, с обич, проявена само в един или в два от аспектите й, но която никога не може да бъде Любов.
Благодаря за коментара. Изпращам ти много здраве и обич :)