До безумие смели са нощните мисли,
до пътя ме водят неразумни и слепи,
до съвършенство всеки порив пречистват,
а на разсъмване притихват нелепи.

До първичност дръзко в мене шепнат
желания за тайно прошепнати срещи.
И устните ми в своята сладост трепнат,
а на сутринта виждат ми се смешни.

До прогаряне в червено се оглеждат
неизказани желания за безбрежност,
за скрити сенки, нежни до горещо,
а сутринта разумът във мен нарежда.

До безпосочност спомените водят,
хищно ме превзема пак ония копнеж
да бъда с теб, да бъда просто твоя.
Сутринта ме среща с невъзможното...

Колко дълго ли издържа се така?!
Среднощен стих - пропиляна самота.
Изгревът отново ще ми подаде ръка
безпощадно ще ме блъсне във гърба.

Тласъкът му ще препъне моя бяг,
кафето ще изпия и пак ще се затичам
към тишината на моя светъл бряг
и към твоето суетно безразличие...