Всеки малко по-интелегентен и образован човек знае кой е Габриел Гарсия Маркес и аз няма да превръщам този постинг в библиографична справка на индивида.
Искам да помисля малко над писмото му, толкова коментирано, толкова предъвквано. Искам да почуствам думите му и искам да споделя това чувство с вас.
Маркес в своето писмо не е казал нещо кой знае колко велико, нещо, което друг не е помислял, което не е било направено на песен, което някой поет не е преписал от сърцето си. Дори в пошлата музика тази тема се засяга много често.
Кое тогава прави писмото му толкова трогателно и въздействащо? Къде е магията на простичките му думи? Кое кара хората да възкликнат: "Ето! Ето я истината.."
Не писмото е отговорно, приятели, а хората. Същите онези хора, които много добре знаят за какво става и не става дума в този живот, но излизат на улицата и цялото им знание отива по дяволите. Същите тези хора, които ще прочетат писмото на Маркес в интернет, ще въздъхнат, ще напишат някой коментар, за да се включат в поредицата, а после ще излязат навън и ще изритат кучетото пред входа си. Същите онези хора, които ще послушат някоя песен, наситена с истини, а след това ще се нагласят, ще излязат и зад стиснатите им надменно устни ще личи невежествето им.
Лесно е да бъдем добри, когато пишем и четем. Лесно е да обичаме в стиховете си, лесно е да се оставим на прошката, на благодарността, когато се сблъскаме с подобно на неговото писмо. Лесно е над страниците на някоя книга да просветне в мъдро мълчание зеницата ни. Лесно е, когато е текст, когато четем, когато пишем.
Но ние живеем сред хората. Излезте между тях и сбъднете онова възторжено възклицание: "Ето! Ето я истината...и колко е просто, и колко е лесно..."
И ако го направите, приемете протегната ръка на моя поздрав. Защото само така ще докажете, че сте смели, че сте велики, че сте мъдри, че сте хора...
Да, много истина и много детска душевниост лъхат от редовете на прощалното му писмо. Да, трогателлено, да - урок е и е истина, и  мъдрост. Но вие си я знаете, приятели, тя е във вас, когато излизате на улицата просто забравяте да й обръщате внимание. Да, писмото е въздействащо...и как да не бъде...
Това е Маркес, той написа "Сто години самота", това е авторът на "Любов по време на холера", а това е писмото му, прощалното му писмо, завета му... как да не бъде.
Радвам се, че в света ни все още има имена и авторитети, които затрогват, чиито имена се знаят, чиито книги са прочетени без да са "задължителни". Радвам се, че такива хора пишат писма, за да се простят с читателите си и да им предадат капчица последна мъдрост. Но той цял живот на това е учил, сега просто е нямал време - едно писмо, последната книга, последната мъдрост, която да съдържа цялата му философия...всичко. Как да не затрогва?

Няколко цитата от писмото му ще сложа тук и така мисля да приключа този постинг, а вие помислете добре дали не е време да живеем по начина, по който пишем и дали не е време да приемем в ежедневието си уроците на литературата. А в нея има много, много уроци - усвоите ли ги, ще станете по-мъдри, по-разбиращи, по-смели. Ще станете себе си.

...
Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина. Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!
....
Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им...
...

Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко, само когато трябва да му помогне да стане.

Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш. Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти. Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш от вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. 

Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности, за да направим нещата така, както трябва, но в случай, че направя грешка и ни остава само днес, бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя.

...
Дръж тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им шепнешком колко много имаш нужда от тях, обичай ги и се отнасяй с тях добре, намери време да им кажеш “извинявай”, “прости ми”, “моля те”, “благодаря” и всички думи, изразяващи любов, които знаеш.

Никой няма да се сети за скритите ти мисли. Поискай от Господ силата и мъдростта, за да ги изразиш. Покажи на приятелите си какво означават за теб.

и за да уважим Маркес
едно вдъхновение от Ван Гог


и Марио Бенедит

(превода е свободен)
Настроения

Понякога се усещам като гол хълм,
а друг път съм като планина с много върхове.
Понякога се усещам като скалист бряг,
а друг път съм като небе - синьо, но далечно.
Понякога човек извира от скалите,
а друг път е дърво с последните си листи.
Днес аз по-скоро съм една лагуна неспокойна,
чувствам се като пристан, но без лодки...
една зелена лагуна - нетрепваща и търпелива,
тъй привикнала със своите водорасли, мъхове и риби
и се успокоявам с вярата, с надеждата,
че една вечер ти ще ме потърсиш
и ще се намериш, оглеждайки се в мен.


и нещо от Шерат...

... удар от удар/ стих от стих...

Направо се побърках от кеф, след като изчетох толкова сериозни истини и думи във текста Ви. И мисълта, че хем четете Маркес, хем Бенедети, хем слушате и Серат, който не е Шерат, всъщност. Препоръчвам песента му "Mediterráneo", велика! Но искам да прибавя, че това писмо не е на Маркес, и без да звучи като критика, да кажа също, че ако човек е прочел едни 400 страници от него, ако не разбере с лекота, че писмото не е негово, то поне ще се усъмни. Та, да, не е негово, сам той казва, че му звучи "cursi", тоест превзето. А в цялостен текст:"това, което наистина може да ме убие, е срамът, че някой би си помислил, че съм написал нещо толкова превзето".

http://www.laondadigital.com/LaOnda/LaOnda/001-100/39/Garcia%20Marquez%20visito%20a%20Johnny%20Welch.htm Ето един от сайтовете, които разказват за недоразумението.

Поздрави!