Усещате ли го? Промъква се по ръбовете на тайните стихове, сътворени в мигове безсъние, погалва очите на времето... Усещате ли го?
Мога почти да го докосна, усещам го из въздуха, чувам го от високите балкони, препъвам се в странните му имена, все още неизмислени, неопредели и цялата настръхвам от възторг. Проследявам нижката на времената от Сътворението до наши дни...
Знаете ли къде сме, озърнете се, видяхте ли?
Ние сме прецакани, дами и господа... Този постмодернизъм ни остави да шием и прешиваме чужди мисли и да наслагваме, да изрязваме, да редим и пренареждаме... И ние се увлякохме и шихме с белите конци на нашите прозрения и понякога ушивахме нещо красиво, нещо удобно. Но сме уморени. Стоим пред целия пъзел на Литературата и ни се иска да не е тъй съвършен. И той не е...
Но усещате ли го? Ах, как крещи с гърлата на звездите, как се завихря някъде дълбоко в недрата на метафизичните ни преживявания, как бумти като стаен вулкан... прекрасно!
Нещо се пропуква някъде, някоя малка пъпка ще роди най-красивия цвят, някой слънчев лъч ще се промъкне в сърцето на камъните и от тях ще потече река. Някъде се ражда нещо, отглежда се... с какво нетърпение чакам да възмъжее и да покори този свят, този тъй познат наш свят, изтъкан от илщзии и посмодерност.
Как ли ще го нарече някога класификацията... или няма да има нужда от кръщаване, защото просто ще е всичко...
Усещам го във въздуха наоколо. Усещам го в сърцата на хората, чета го в тайните, среднощни минути, откраднати от сънищата. Усещам го с всяка клетка на тялото си, с всяко вдишване, със всяка крачка...
Идва нещо, вдигнало е облак прах в далечината.
Нека бъде ураган...чакам го възторжено притихнала...