Чувствали ли сте се като затворник на обстоятелствата?
Трябва да мине това, за да дойде другото; трябва да преминеш през другото, за да дойде третото, а си готов да скочиш директно в четвъртото и знаеш, че точно там е твоето място. Ала опиташ ли затвора на обстоятелствата затръшва вратата под носа ти и оставаш да драскаш по нея като ритнато кученце, на което за малко са показали колко прекрасно е вътре А после спираш да дращиш и продължаваш спокойно стъпка по стъпка, а така ти се иска да се изтичаш по проклетите стълби.
Зная какво ще постигна в кариерата си, зная точно как ще го направя и какво искам да ми донесе това. Знам как ще изглежда и най-дребния детайл, този образ постоянно стои пред мен и ме чака да го покоря. Зная на какво съм способна и че за сбъдването на тази мечта ще напрегна докрай всичките си сили. А да впрегна всичките си сили в нещо, за нещо...то значи да успея.
А съм още малка за големите планове. Училището може и да обогатява знанията ми, но го бутам единствено, защото ми трябва оная хартийка, която ще ми дадат накрая. Една малка хартийка, в която не вярвам, защото много добре знам как точно съм си я взела - без никакви напрягания, без борба. И колко повече всъщност уча от собствените си грешки и от грешките на другите.
Баба ми казва, че да се учим от грешките на другите е мъдро ;)
Имам един много интересен пример пред мен. Един човек, който така добре се справяше с работата си, така градивни бяха възприятията му и така добре умееше да вижда нещата в дълбочина и в перспектива в един и същи момент. Помня, че когато се замислях над поведението му, вярвах, че и в нашата държава може да съществува добра система на работа, правилно отношение към персонала от страна на началника, умение за решаване на проблеми и въобще всички ония перфектни положения, които знаех от учебниците си по икономика. Радвах му се, възхищавах му се, защото такъв човек може да задържа около себе си качествените кадри. Е можеше - сега не е така. Сега пред мен е типичния "български началник" с онова много свойствено текезесарско отношение на този тип...юрош като овце и носа високо, който задържа около себе си лицемери, подлизурковци и интриганти, отишли някъде не да работят, а да си събират злоба срещу света и да демонстрират колко са възпитани и т.н. Какво точно се случи с него - не зная, не ми е работа да знам и да си бъркам носа там. Трупа грешка след грешка и дори не осъзнава, че го прави. И тъй като ми е скъп, страхувам се за него, но не мога да направя друго освен да наблюдавам отстрани и да се уча. А да се научиш от някого какво не трябва да правиш, казвам ви, това е голям урок. И така аз съм благодарна, че можах да стана свидетел на тази трансформация, че имам шанса да разгледам отстрани добрите и лошите черти на едно или друго.
Това няма да го науча в университета. Това няма да го прочета в учебника, това трябва да се преживее, да се прецени, да се помисли и да се превърне в урок.
Виждате ли колко безмислена ми се струва функцията на онази хартийка?! Всъщност университетът е поносим, защото ми дава възможност да общувам с хора, интересуващи се от нещата, от които аз се интересувам. Там срещам именно такива хора, с които разговорът е наслада, спорът води до истина и нивото е много високо. Колко много ми липсват подобни хора в ежедневието ми - тълпа като тълпа, шумна, проста и жалка.
А още съм малка за големите планове, имам нужда от хартийката и може би изпускам много ценни житейски уроци. Уча се на постоянство и търпение...хм...сложно е за хора като мен, които искат нещата да стават тук и сега и не станат ли теглят им майната и продължават.
Но така или иначе имам още няколко години, в които да тръпам опит и знания...само понякога ме е яд, че съм готова за големите планове, а все още съм малка...поне според системата ни.
Дано издържа до края, че вятърът обича да се заиграва с мен ;)