Мислех, че съм го преборила или по-точно, че съм се освободила от жалките му лапи. А не е било така. Днес го видях отново в себе си - безлик, беззъб, гнусен страх. Защо го нося в душата си, как да го махна, как да го разбера откъде идва, как да усетя местата, на които е заложил своите клопки. Той не е постоянно на показ, скрит е някъде, а не зная къде точно.
Къде си, беззъбо зверче? Време е да си идеш от мен, че да живея, както ми се живее. Време е да спра да се съобразявам с теб и властта ти, време е да те изритам от себе си, но не мога да те видя къде си, не мога да предвидя ходовете ти. Вкарваш ме отново в капана на собствения ми Ад, блъскаш ме натам, към бездната, към страданието, а пред очите ми си сложил цветни стъкалца и аз сляпо се доверявам на блещукащия им танц. Мизерен, проклет безлик страх?
Хайде да те видим къде си, от къде идваш, за какво се бориш и по кой път ще те изпращам в небитието?
Какво като цяло представлява страха? Една несъществуваща проекция на една измислена действителност, натрапена от ориентацията ни по обектите от материалния свят. Зная, че подобна структура липсва в полето на чистата потенция. Дървото страхува ли се от нещо, животното, колкото и нелогично да прозвучи, също не би следвало да се страхува. Това, че гущерчето ще избяга, когато наближим, не значи, че в гущерчето има страх. Или поне не такъв, за какъвто става дума. Шумът, който сме създали с приближаването си за животинката е индикация за евентуална опасност и вродения у всеки инстинкт за самосъхранение и оцеляване я кара да се шмугне някъде, където ще й бъде добре. Но дали гущерчето може да се уплаши от това, което ще си помислим за него, от нашата оценка, от това, че можем да го обидим, излъжем и т.н. Гущерчето бяга, защото това е инстинкт на материята. Ние също ще отскочим настрана ако срещу нас се задава камион да речем. А не защото камионът по какъвто и било начин може да засегне нашите чувства.
Като казвам несъществуваща проекция на измислена действителност имам идеята за страха като емоция, която понякога дори не знаем, че трябва да наречем страх. Всяка наша нужда да задоволим една или друга своя потребност мога смело да нарека страх. И то някаква наша социална потребност като да речем нуждата от уважение, нужда от разбиране, приобщаване, власт, подкрепа. Като страх определям и онези рушащи емоции като гняв, обида, ревност, притежаване, угодничество, жертва, лъжа, съмнение.
Все различни лица на този мой стар познайник.
В мен има много страхове. И този път няма да търся отговорите на хилядите въпроси, които изникват в мен. А просто ще приема, че в мен има страх и че всеки път, когато му позволя да ме хване в лапите си - губя! И че всеки път, когато действам, въпреки, че той си е там - претърпявам победа над себе си. С течение на времето ще се опитам един по един да разкривам механизмите му и да предусещам появяванията му, а дотогава винаги ще бъда нащрек за него, за да не ме изненадва, за да не ме подвежда, за да не се връзвам на сладките му трикове.
В мен има страх, там си е, живее вътре в мен и мисля, че е смело да го призная. Мисля, че е първа стъпка към преборването на много заблуди и разкриването истинските лица на много мои емоции, вярвания и дори принципи.