Постинг
20.09.2010 23:42 -
Есенно писмо по вятъра
Понякога ми се иска да ти говоря с часове, да ти разказвам това, което се случва в душата ми, да разбера какво се случа с твоята, да се посмееш щуро на някоя забавна случка или муцуна, пресекла пътя на деня ни, да изплакна сълзите си в твоите длани, а ти да ги изтриеш със силата на мъжката си вяра. Понякога ми се иска да мълча, само да те гледам, защото всички думи на този свят ми се струват недостатъчни, за да ти кажа всичките си страхове, всичките си мечти, всичките тревоги, чувства, мисли и преживявания. Понякога толкова много ми липсваш, че е страшна тишината на нощта, а музиката не я изпълва с нищо друго освен с въпроси. Понякога пък те усещам в себе си, в забързания ритъм на сърцето ми и всичко е поносимо, решимо и леко. Понякога, завладяна от нежната романтика на старите времена, от мелодията на някоя книга, от трепета на някой стих, родил се без да ни познава, а тъй вярно отразяващ ни, ми се иска да ти напиша писмо.
Поредното, което няма да прочетеш, което няма да изпратя до друг, освен до непознатите, поредното, което няма да има отговор. Поредното, което ще напиша повече за себе си, за да запълня тази остра липса, за да задоволя онази сладка нужда да ти споделям всичко. Поредното тъжно, любовно писмо без пощенска марка и плик, поредното писмо по вятъра.
Днес гледах листята на едно дръвче. Есен е! И ухае на дъжд, моят дъжд. Толкова красота се пише в момента около мен, че думите на това писмо ми се струват тъй жалки и нелепи. За какво да ти пиша писмо, за да ти казвам как се чувствам и колко ми е мъчно за теб, защо да го правя? Есента се е погрижила, отменила ме е.
Виж цветовете на някое листо. Виж златните му жилки, по които тече все още живот. Виж как се преливат цветовете, сякаш гори, сякаш се е самозаалило, за да бъде последния му полет истински запомнящ се. В такива цветове е облечена душата ми. Погледай някое листо и ще я усетиш.
Виж после как се крепи за дървото си, усети силата, която удържа на ветровете и бесния дъжд. Това крехко и тъничко стебълце, виж колко всщност е здраво. И питай се защо се крепи, кое му дава вяра, какво го задържа, защо не се пусне, за да полети спокойно към земята, където после да го покрие снега на идващата зима. Защо се мъчи така, кое е нещото, което го крепи? Отговориш ли си, ще разбреш защо не мога да се примирявам със спокойното живеене, с предписанията и мъдрите съвети.
А после усети аромата на пожълтялото дърво. На тъга ти ухае, на сълзи...и на надежда. Така ухая аз сега.
И сетне, когато завали дъжд, излез на улицата без чадър и вдигни лице към небето. Усмихни се - това не са сълзи. Целувки са. Точно толкова много целувки пазят устните ми за теб. И послушай ромоленето на този дъжд, чуй как бие по прозорците ти, послушай песента му. Тази песен пее сърцето ми. Тази мелодия запълва в момента сънищата ми. Да, тъжна е. Но и в тъгата има красота, нали.
И най-накрая седни в някое тъмно ъгълче, в някое малко кафене и си поръчай горещ шоколад. Сгрей ръцете си на чашата, опий се от аромата му, потопи устни в захарта му - това ще усетиш ако ме прегърнеш и целунеш.
Почувствай ме в един от онези дъждовни и тъжни есенни дни и дано тогава разбереш поне малка част от онова, което имам в себе си, което искам да ти подаря, което искам да ти покажа. Послучай ме в един от онези тъжни и самотни есенни дъждове и дано тогава разбереш поне малка част от всички, думи, които някога съм ти казвала и които някога съм писала за теб. Те винаги са били много истински, точно като дъжда, моя дъжд. Погледай ме в цветовете на есенните дървета, та тогава дано разбереш поне малко от огъня, който ме гори отвътре, който усети и от който се уплаши. Отпий ме на жадни глътки в някой от ония тихи и тъжни есенни следобеди и дано тогава разбереш горчивата сладост на истинската обич, в която искам да те потопя и с която искам да сгрея ръцете ти.
Защо да ти пиша писмо? Защо да хабя думите си? Есента ще се погрижи, есента ще те запознае с мен...умееш ли да четеш поне сезоните? Защото явно мен ти е трудно да четеш...колко ми е странно - не ти ли показах как?!
Поредното, което няма да прочетеш, което няма да изпратя до друг, освен до непознатите, поредното, което няма да има отговор. Поредното, което ще напиша повече за себе си, за да запълня тази остра липса, за да задоволя онази сладка нужда да ти споделям всичко. Поредното тъжно, любовно писмо без пощенска марка и плик, поредното писмо по вятъра.
Днес гледах листята на едно дръвче. Есен е! И ухае на дъжд, моят дъжд. Толкова красота се пише в момента около мен, че думите на това писмо ми се струват тъй жалки и нелепи. За какво да ти пиша писмо, за да ти казвам как се чувствам и колко ми е мъчно за теб, защо да го правя? Есента се е погрижила, отменила ме е.
Виж цветовете на някое листо. Виж златните му жилки, по които тече все още живот. Виж как се преливат цветовете, сякаш гори, сякаш се е самозаалило, за да бъде последния му полет истински запомнящ се. В такива цветове е облечена душата ми. Погледай някое листо и ще я усетиш.
Виж после как се крепи за дървото си, усети силата, която удържа на ветровете и бесния дъжд. Това крехко и тъничко стебълце, виж колко всщност е здраво. И питай се защо се крепи, кое му дава вяра, какво го задържа, защо не се пусне, за да полети спокойно към земята, където после да го покрие снега на идващата зима. Защо се мъчи така, кое е нещото, което го крепи? Отговориш ли си, ще разбреш защо не мога да се примирявам със спокойното живеене, с предписанията и мъдрите съвети.
А после усети аромата на пожълтялото дърво. На тъга ти ухае, на сълзи...и на надежда. Така ухая аз сега.
И сетне, когато завали дъжд, излез на улицата без чадър и вдигни лице към небето. Усмихни се - това не са сълзи. Целувки са. Точно толкова много целувки пазят устните ми за теб. И послушай ромоленето на този дъжд, чуй как бие по прозорците ти, послушай песента му. Тази песен пее сърцето ми. Тази мелодия запълва в момента сънищата ми. Да, тъжна е. Но и в тъгата има красота, нали.
И най-накрая седни в някое тъмно ъгълче, в някое малко кафене и си поръчай горещ шоколад. Сгрей ръцете си на чашата, опий се от аромата му, потопи устни в захарта му - това ще усетиш ако ме прегърнеш и целунеш.
Почувствай ме в един от онези дъждовни и тъжни есенни дни и дано тогава разбереш поне малка част от онова, което имам в себе си, което искам да ти подаря, което искам да ти покажа. Послучай ме в един от онези тъжни и самотни есенни дъждове и дано тогава разбереш поне малка част от всички, думи, които някога съм ти казвала и които някога съм писала за теб. Те винаги са били много истински, точно като дъжда, моя дъжд. Погледай ме в цветовете на есенните дървета, та тогава дано разбереш поне малко от огъня, който ме гори отвътре, който усети и от който се уплаши. Отпий ме на жадни глътки в някой от ония тихи и тъжни есенни следобеди и дано тогава разбереш горчивата сладост на истинската обич, в която искам да те потопя и с която искам да сгрея ръцете ти.
Защо да ти пиша писмо? Защо да хабя думите си? Есента ще се погрижи, есента ще те запознае с мен...умееш ли да четеш поне сезоните? Защото явно мен ти е трудно да четеш...колко ми е странно - не ти ли показах как?!
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 5980
