Питам се, дали с теб, обич моя,
ресто не остана да си издължим.
Една целувка, взривила покоя -
животът си със миг да удължим.

Една ръка, докоснала със огън,
един пронизващ с обич поглед,
един танц... и после дали ще мога
да си тръгна без да искам втори.

Реших докрай да бъда строга,
желанията в мене да мълчат,
да решавам деня си със воля
искрите в очите ми да не личат.

Бягам, все от теб надалеко вървя
не искам обичта си да натрапвам,
а усещам - пак към тебе се стремя
и очите ми, зная пак те прогарят.

Понякога с теб без повод тъжим
и настроенията меним през час.
Щастие ли със тебе си дължим
за всичко, което стана между нас.

Друг път въздъхваме сякаш товар
някой сложил е тежък на плещите.
Дали не си дължим един пожар,
в който да си намерим пак душите?