Оставям те някъде в средата
на последното си многоточие,
за да не те дописвам никога,
вратата си да не затворя...
И там в ехото на стъпките,
където се докосва мрака
до звездите, узрели за обич,
там, където времето не значи,
там където се твори със дъх,
там където е винаги тъй светло
и няма полъх на вятър
и сянка на дим,
там някъде отвежда телеграфа
на трите ми самотни точки,
три въпроса, три портала,
три пътища без край и начало,
там някъде ще чуеш
звук, подобен на свистенето, което
предизвиква и звука
на падащо перо,
това е песента, която пеят
прегърналите се души,
там някъде, където
многоточието ми те повежда,
там някъде...и близо и далеко...