Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.10.2010 00:38 - Реалност (самопишещи се мисли)
Автор: amrita Категория: Лични дневници   
Прочетен: 832 Коментари: 0 Гласове:
2



Вървях си към вкъщи, прибирах се! На устните ми грееше усмивка, защото светът около мен ми се усмихваше. Усещах сладостта на доскоро отпит момент на щастие и нямаше нищо по-важно от това. Бях себе си, бях усмихната, бях лека... Огледах се, нищо не може да ме спре да помахам на отиващия си ден, сгушил се в хоризонта срещу мен...сякаш релсите водят сутрин към изгрев, а вечер към залез. Огледах се и видях колко реално е всичко наоколо - влажния въздух, релсите, хората, чантата ми, ръцете ми, свити в джобовете ми. Толкова реално беше, а аз се чувствах щастлива в тази реалност. И как да не се чувстваш така? - запитах се. Какво имаш? Виж! Виж какво имаш! Имаш всичко! Влажния въздух, релсите, хората, чантата, ръцете си. Ти имаш света, защото си позволи да го видиш истински, защото отричаш всяка заблуда, в която се опитваш да се вкараш, защото пожела да го изживееш този живот. Щастието, което те изпълва сега - заслужила си го. Защото всеки заслужава повече, всеки заслужава света! И тази песен, която напира в теб и нея си заслужила. кога ти е било лесно с нея, кога не си се разкъсвала заради нея, кога се наспа? А после я записваш и с отпечатъка на словото, твориш вечността си - заслужила си го! Всеки заслужава да преживее това, подобен екстазен миг, подобно усещане на любов и красота, и сила.
И ето те сега, в полунощ, будна и творяща пак си мислиш за човечеството, пак му посвещаваш стихове, пак се молиш слънцето да дойде и сладостно розовите му лъчи да изместят властта на бледната луна. И това си го заслужила. Тази тревога, тази вечна тревога те тласка винаги към самоусъвършенстване, тя те тикна към промяна, тя те накара сама да излекуваш толкова много неща, за които хората с години гълтат всякакви хапове. Заслужила си я тази тревога! Тя е грижа, всеотдайност и именно за това е сила. Тя те твои и твори щастието ти, зад ам ожеш ти да имаш онези мигове истина, които водят релсите сутрин към изгрев, а вечер към залез, за да можеш да познаеш ценността на мига, за да усетиш пулса на ... хората.
А в мен със ситни стъпчици се разхожда нещо недоловимо, нещо смутно, нещо страно и сякаш съм птица с вързано краче. Летя донякъде, а после връвта се опъва и се налага да се върна. Кой ще среже въжето, за да отпия от небесата?! Искам да ги докосна, да си откъсна звезда, да се изплезя на луната, да почувствам онази изгаряща топлина...когато Вселената ме прегърне.
Не зная какво е, но го усещам, промъква се понякога дори в миговете ми на пълно щастие, не е мисъл, не и емоция, нещо чуждо е, нещо тежко...сякаш някоя сянка е минала е разстроила станцията на радиото. пръщи ми!
Сега дори не помня началото на този постинг. Зная само, че не ми се спира да пиша. В сърцто ми днес се събраха толкова много думи, че стих не ги побира, дори да бъде син, дори да изпера и изгладя ризата му.
Това неистово пращене продължава, но то долита от ъгъла на стаята, няма го, не съществува, не мога да открия радиото, че да скоча лудо на копчето или на антената. Но онзи миг, там където релсите водят до изгреви и залези пак запява нежна мелодия, изпълва ме с ритъм, носи ми спокойствие.
Нещо се случва, приятели! Усеща се във въздуха, усеща се в залеза и изгрева. Едно стръкче пропуква коравата си обвивка и търси слънце, че да израстне в невъзможно красив цвят. И наоколо ще се посее градина.
А радиото? Кой ще настрои радиото? Кой ще отреже връвта от крачето ми?





Тагове:   реалност,   мисли,


Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: amrita
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1836673
Постинги: 1583
Коментари: 3804
Гласове: 5980